общата колористика на картините, но корсарските одежди далеч не успяват да събудят възхищението като тези на Медора и Конрад от второ действие или силно експресивния на Саид паша.

Истинската художествена значимост на спек­такъла, който ни представи достойно и на нова­та сцена на Болшой театър в Москва, при гастрола на Софийска опера с тетралогията на Вагнер „Пръстенът на нибелунга“ и „Янини­те девет братя“ от Л. Пипков, заменил в по­следния момент предви­дената нова постанов­ка на „Нестинарка“ от М. Големинов, и продаден само за часове, е изпъл­нителското майстор­ство на премиер, соли­стите и прецизната работа на кордебалета.

„Корсар“ е „конкурсен“ балет, неговите вариации и дуети се приемат като еталонни за изпълнител­ското майсторство.

Може би най-високото постижение е на Марта Петкова като Медора и на Никола Хаджитанев като Конрад. Балетисти с отлични физически и артис­тични данни, те намират нов повод в образите си за силна творческа изява. Тяхното партньорство е забележително като общ дух, устремност, изравненост на стила и сценична енергия. Ста­билното им присъствие и в двете действия из­дига цялостното впе­чатление от спектакъ­ла, тъй като стиловата им подготовка очевидно достига същинската форма и е напълно кон­куретна на световната балетна сцена.

Медора на Марта Петкова е загадъчна и въз­държана в първо действие, меланхолично-лирична в харемската сцена, мека ефирна и почти прозрачна в

сцената с оживялата градина, заради свойствена­та ù изключителна танцова музикалност и направо по кралски достолепна и бяскаво експлозивна във финалното знаменито па дьо дьо. Марта е най-до­стойното продължение и може би най-бляскавият връх до момента на българското балетно изкуство в пряката линия на най-знаменитите Кирова, Колда­мова, Гелева, Томова, Тонова. Многоизмерна балерина с огромен диапазаон и неизчерпаема енергия.

Не по-малко внушителен е Конрад на Никола Ха­джитанев. Тук той демонстрира както мощното си експлозивно силово присъствие, така и безспор­но топлата мекота на лирическата си страна. Хаджитанев е впечатляващ с мащаба на танцувалния си обхват и специфичния сценичен огън, чрез който гори на сцената, откроения мъжествен темпера­мент, който го води. В Конрад той открива стило­во продължение на един друг свой източен принц, а именно на Солор, две партии които особено приля­гат на артистичната му същност. Затова и негови­ят Конрад е романтически герой на дързостта, доб­лестта и приключението. В адажиото и финалното па дьо дьо е много импозантен и уверен, много все­отдаен като партньор. Вариациите му са прецизни, мащабни в манежа и експлозивни в трудните скокове и летящи лизгони, а отривистите турове са почти мълниеносни. Блестящо!

Другата двойка, въпреки очевидните си ка­чества, не успява да постигне подобна убедител­ност – Боряна Петрова и Емил Йорданов. И на двамата като че не достига самочувствие и самоувереност на сцената. Петрова по начало е технически много чиста, детайлна и прецизна, но присъствието ù е някак твърде неразпознаваемо, персонажите ù дос­та суховати. Нейната Медора е красива, но нищо по­вече, скръбна, но не трогва, радостна, но не наелек­тризира. Йорданов има добър сезон и демонстрира стабилна подготовка, но в Конрад като че не смогва да напипа своя ключ и образът остава някак твърде схематичен, което до известна степен се отразява на моменти и върху техническата прецизност.

Като Гюлнара, сърцатата, но лекомислена, оби­дена от захласването по Медора, фаворитка в харе­ма на Сеид Паша, се редуват Боряна Петрова, София Цуцакова и Венера Христова. Петрова придава на образа много лирика и топлота. Цуцакова е обеща­ваща и интересна изпълнителка и това е първата и по-значима роля, въпреки техническата си колебли­вост на моменти, съумява да изведе образа и да на­мери точните му аспекти. Много бих искал да я видя по-прецизна и освободена, което би отключило и очевидния ù артистичен потенциал. Накрая Христо­ва, майстор на харктерния образ със силно актьор­ско присъствие, въпреки очевидните затруднения тук и там, създава най-плътния образ на Гюлнара – леко ревнива, леко властна, леко мнителна, но обич­лива, сговорчива и състрадателна.

Не мога да подмина изключително свежото, на­ситено със светлина, топлота, мека ирония и мно­го ярък хумор участие на Трифон Митев като Саид паша. Почти напълно неузнаваем в персонажа на по­хотливия, леко наивен и доста богат владетел, Ми­тев открива безброй подробности, с които да до­обогати хореографски ограничения си образ.

Изпълнителят озарява героя си с някакво благо­родство и почти детска наивност.

Съвсем различен е Саид на Росен Канев. Комично, усмихнато сериозен, защото е влюбен, малко отне­сен и затова е излъган, но се усеща, че действително е запленен от Медора, а Гюлнара му се струва твърде обикновена и поради това и досадна. Най-едностран­чив е Саид на Кирил Иванов – твърде телесен, за да е ведър, буди смях, защото е ненаситен.

За яркото възприятие на спектакъла отго­ворност носи и диригент-постановчикът Борис Спасов, маестро, доказал вкус, умения и финес при спецификата на балетното дирижиране. Той владее отлично оркестъра. Звуковото осъществяване на партитурата е качествено постижение, достойно за водещ национален театър.

Постановката на „Корсар“ е крачка в правил­ната насока на първата ни балетна трупа, защото разнообразява втръсналата до болка едностранчива представа за класическото и защото дава възмож­ност на артистите да изпробват дарованието си в нови полета. Време е след три десетилетия те­матично постановъчен застой репертоарът да се обогати, да се оформи собствена интерпретатор­ска физиономия. Нужен е по-смел постановъчен и концертен дух.