сред тях и не малкото екзотични балети и опери на Делиб, Дриго, Пуни или Сен Санс.

Разбира се, автентичността на ориенталски­те мотиви всъщност била най-вече дело на собст­веното въображение на Адам. Може би заради това още с първата си постановка в три действия и пет картини по хореогра­фия на Жозеф Мазилие от Париж на 23 януари 1856 на сцената на Пале Гарние, предизвиква ис­тински фурор. Цели че­тири редакции на бале­та ще създаде великият Петипа, освен него свои постановки ще напра­вят Жул Перо, Фреде­рик Малаверн, епигонът Иван Клустин и Алек­сандър Горски (с музика на Е. Григ, А. Рубинщайн, Р. Гриер, К. Голдмарк, Ф. Шопен, П. И. Чайковски, А. Дворжак). Ето защо днес партитурата е изпъстре­на с вметнати номера и музика от други композито­ри. Някога това не е учудвало никого. Хореографи­те са работили според възможностите на своите артисти и трупи, като често правели по няколко различни варианта на вариациите в зависимост от съставите и версиите. Тъй като записването на движенията било почти невъзможно, а наличните системи за танцопис доста смътни, всъщ­ност всичко се предава от учител на ученик, от поколение на поколение. Известно е, че музикал­ната партитура е въз­становена в оригинал­ния си вид от втората Парижка постановка по открития през 80-те години на ХХ век ориги­нал от Националната френска библиотека, сравнен с щима от Парижката опера.

Поради всички тези обстоятелства подобни балетни шедьоври се нуждаят от задълбочен кри­тически подход при поставянето. Като шедьоври на хореографската мисъл се приемат някои от ос­новните номера, които Петипа специално създава за „Корсар“, не рядко и не по музика на Адам. Напри­мер знаковото класическо Па дьо дьо на Медора и Ко­нрад, на робинята и търговеца евреин Исак Ланкедем (Pas d’esclave), както и забележителния танц на робите, до този мо­мент част от автор­ския му балет „Розата, виолетката и пеперуда­та“ по музика на херцог Пьотр Олденбургски, па дьо троа на одалиски­те и па-дьо сикс. През 1856 Мазиле отново по­ставя балета в Париж, като моли Лео Делиб да напише един специален номер на прословутия “Pas des fleurs” („Танц на цветята“) за новата звезда на трупата Адел Гранцова. Смайващата ù интерпре­тация на Медора ù извоюва през зимата на 1867 лич­на покана от император Александър II за гастрол в Санкт Петербург. За дебюта ù Петипа изцяло обно­вява „Корсар“ и на 6 февруари с нови номера от Цезар Пуни и съхранения „Танц на цветята“, балетът жъне нова слава.

Настоящата постановка е на Елдар Алиев, сам дългогодишен водещ солист на Кировския (Мариинския) театър (1979–1992), а понастоя­щем художествен ръ­ководител на „Бале Ин­тернасионал“ (САЩ/ Индианополис) и дирек­тор на Приморската сцена на Мариинския театър във Владивос­ток. Алиев отлично вла­дее занаята и познава сценичните закони. В своята интерпретация на „Корсар“ той съхранява еталонните хореографски номера и преразказва ця­лата история, като свежда действието до два акта и четири картини с лаконични огледални пролог и епилог – буря – кротко море.

Динамична, пъстра и за­дъхана, постановката предава условно сценичните конфликти и разгръща своите акценти в мащабните сцени, ансамблите и сложните Па дьо дьо. Това обаче е направено с цената на съкращаване на основни за колизията персонажи като този на еврейския търговец Исак Ланке­дем, на роба Али, както и до илюстративното присъствие на неедноз­начния образ на пира­та Бирбанто, както и ограничаването на при­съствието на Гюлнара. В редакцията на Алиев се откроява бляскавият дивертисментен харак­тер на гранд балета, но се изгубва много от дра­матургическия му релеф. Известен стилов компро­мис е и смесването на строго акцентирания стил на класическите хореографски елементи (детайлно изработени при премиер солистите, но колебли­во удържани от солистичния състав) и собстве­но наново осъществените номера, които са доста по-свободни в стилово отношение като държане на глави, корпуси и ръце. Особено пиратският танц от първо действие, който твърде много напомня за площадната сцена от „Гаяне“ на Григарович, или декоративно-пан­томимното решение на картината в харе­ма. Декорът на Семьон Пастух за жалост е ви­нилен отпечатък, а не рисуван на плат и това доста дразни най-вече в сцената на площада и пещерата, а твърде разнородните по цвят и леки драперии от харема едва се спасяват от осветлението на самия Алиев. Костюмите на Галина Соловьова са ефектни, когато се придържат към стандарта и добре тонирани в