Какво означава „драматургия“? Не само дра­матургията, но въобще театърът и изкуството като категории стават трудно дефинируеми още в епохата на авангарда и модернизма – след по­ставянето на писоара от Дюшан в изложбената зала става трудно отделянето и разграничаване­то на живота от изкуството, и на „изкуството“ от „неизкуството“. Отдавна вече изкуството се е отказало от ясното разграничаване на жанро­вете и дори въобще от необходимостта от жанр.

У нас през 90-те драматургията се отказа от своята фиксирана идентичност – сега вече не се говори за „драматургия“, а за „текст за теа­тър“, или просто за „текст“. Няма вече пиеси, има текстове и всеки текст става за театър. Пове­чето текстове нямат не само ясна жанрова опре­деленост, но дори не носят в себе си дефинира­ност за какъв вид представяне са предназначени – театър, кино, телевизия, видео. Често жанрът на текста се формира в процеса на употребата и рецепцията му, а не е предварително зададен от автора му.

Драматургичният текст, дори когато изна­чално е обявен като такъв, видоизменя тради­ционните непоклатими жанрови белези – напри­мер често в текстовете липсват действие и конфликт, основополагащи за драматургичния род, не е задължително в тях да има персонаж с определена идентичност или да са оформени в класическа драматургична структура. Съвремен­ният текст за театър може да е само поредица от думи, които не са свързани със смисъл и пре­даване на информация, а се използват само като звуков елемент. Спорен е въпросът какво леги­тимира драматургията като такава и всичко ли може да бъде повод и основа за представление – записът на една репетиция, стихотворение, есе, вестникарска статия, хроника, роман, откъс от телефонния указател? Може ли да се нарече дра­матургия поредица от движения, които могат да разказват история или да изобразяват реал­ни неща, но могат да бъдат и абстрактни, са­мостоятелни, необвързани с някакъв наратив и сюжет?

Освен липсата на жанрова определеност, за много от съвременните текстове за театър е характерна липсата на едноличен автор. Поня­кога текстът на едно представление е колекти­вен резултат от работата и творчеството на всички участници в конкретно представление. Дори и да е дело на едноличен автор използването на множество цитати от други автори и сфе­ри на изкуството и културата, колажирането, използването на мотиви и заемки от други про­изведения, рециклирането на сюжети и персона­жи правят невъзможно за определяне докъде се простира оригиналното авторство. Дори някои от теоретиците на постмодернизма отдавна са отрекли въобще възможността за оригиналност и творчество в съвременния свят, подвластен на безкрайни интерпретации и репрезентиране.

В посочваните по-нататък примери ще се се придържам към текстове, признати за „съвремен­на българска драматургия“ от авторитетните журита на най-престижните театрални награди у нас Икар и Аскеер, и съответно, номинирани и награждавани от тях. Под понятието „начало на 21. век“ визирам почти 17-те години, изминали от 21-то столетие. Това не е голям период от вре­ме, но през 2005 г. фондация Аскеер учредява еже­годна награда в категория „драматургия“. Всяка година се номинират по 3 пиеси, избрани сред множество други, и една от тях получава награда. Досега са минали 13 издания във всяко от които са номинирани по 3 пиеси, което прави 39 пиеси. Не­зависимо дали тази бройка се оценява като малка или голяма, това вече създава база от текстове за театър, които дават представа за особено­стите на драматургията тук и сега.