Автор: Георги Дюлгеров

– Да имате да вземате – казваше Хачик, най-ревностният ни помощник, шестнайсет годишно момчурляче. – Севан е най-дълбокото езеро в света. Защото е на 1, 900 метра над морското равнище, а дълбочината се изчислява до центъра на земята. Същият той дотърча един ден:
– Гоша джан, айде да гледаме „Тримата мускетари!
– Гледал съм го, Хачик.
– Гоша джан, ти трябва да гледаш „Тримата мускетари” в Армения!
– Защо, Хачик?
– Защото главният герой е арменец!
– Напрягам се да си спомня главните актьори.
– Кой, бе, Хачик?
– Как кой? Д’ Артанян!

Към въпроса за смешните различия, към които трябва да сме търпими. Пак той:

– Гоша джан, не може ли в надписите на филма да се пишеш Дюлгерян. Всички други са на „-ян”, даже Нямдаваа е Найдан, само ти на „-ов”. Нека да си е наш, арменски филм!

С Хачик

И наистина що за филм бе „Бъчварят”? Сценарият е български, моя милост – също, но всички изпълнители са арменци… В Москва дублирахме репликите на руски. Постараха се актьорите от Студия „Горки”. В нея имаше отдел за дублаж. Викахме му на шега – „Артел „Червен звук”. Актьори, които рядко снимаха, си припечелваха хляба с дублаж. Бяха добри занаятчии, бързо улучваха артикулациите на устните от екрана. Но интонациите им бяха манифактура, штампи. Аз склоних един добър артист, Валерий Носик, да озвучи Рачик. Той хареса ролята и се постара. Добре, че беше той… Но въпреки всичко руският „не лежи” върху автентичните арменски лица. Като добавим, че и музиката писа руснакът Василий Лобанов. Марина ми каза за него – бил спечелил първо място на конкурс за импровизация върху класическа тема в Московската консерватория. Вуйчо й бил председател на журито, от него била чула, че е кадърно момче. (На Марина вуйчо й – джазовият композитор и виртуозен пианист Александър Цфасман е легендарна фигура в съветския музикален живот, но не е тук мястото за неговите истории). Вася Лобанов се оказа русоляв младок, който след като изгледа филма, отсъди: „Музиката трябва да е по фолклорни мотиви”. Тъкмо да зина за възражение, той добави: „Но аз не познавам вашия фолклор. Ще се опра на Барток”. Това ме успокои. Имах представа за музиката на Барток – той много деликатно вплита унгарски напеви в канавата на произведенията си, но без да парадира с тях. Вася го цитира професионално и с вкус. Само аз си знаех, че музиката на „Бъчварят” е по Барток, но нали все пак знаех. Българска история с арменски изпълнители, говорещи на руски, с музика „по Барток”. Конгломерат.

– Може би пък и да е прав Хайтов? – помислих си. – Може би си струва да се направи български вариант на „Изпит”? Как, бе? – веднага си възразих. – Как ще зачеркнеш прощаването на Рачик с Лиля на ереванската гара?”

На прощаване Рачик бе подарил на Лиля „дънки”. Или, както им викаха в Русия – „джинси”. През 1968 година това си беше цяло приключение – да ги намериш, да ги купиш. Вероятно, някой от арменците, дошли за 1270 годишнината, му ги бе продал. Рачик не бе богато момче. Но бе влюбен. Изпровождането на перона бе емоционално – през смях, целувки, силни прегръдки, отново смях… И сълзи накрая, когато влакът потегли. Лиля се прибра в нашето купе, ние я утешавахме – аз и гримьорката Ала. Предложението да покаже новите джинси поуспокои Лиля. Аз бях на горното легло, поизвърнах се към стената, Лиля обу панталоните. Бяха й теснички, впити по бедрата, но пък като има една жена хубави крака защо да не ги покаже?… Пътувахме на север през Армения. След час и половина железницата ни дотътри до Ленинакан (сега е Гюмри). Вторият по големина град в Армения, това само знаехме за него, затова като наближихме, се надвесих да зяпам. И видях Рачик, който търчеше по перона и надзърташе през прозорците. Викнах на Лиля. Тя скочи, свали стъклото. Докато влакът спре, се държаха за ръцете – тя, провесила се през рамката, той – подтичващ след вагона. После возилото спря, Рачик се качи и те двамата пак се целуваха дълго в коридора… Влакът потегли, Рачик скочи в последния момент. Махаше и плачеше. Беше ни догонил с такси. Дали имаше пари за обратен билет?

Ние с Ала се споглеждахме от горните две легла. На долното Лиля подсмърчаше… Пресякохме Грузия. Навлязохме в Русия. През нощта на някаква гара някой се настани на четвъртото, долно свободно легло. Даже не му видяхме физиономията. Слезе призори. Когато се развидели, Лиля първа забеляза липсата. „А, откраднал ми е джинсите!” На мен пък – якето…  Добре, че не бе посегнал на кутиите с материала от филма.

Таланкин гледа „Бъчварят”. Сбърчи нос: „Горе-долу… Няма хумор!” И тази му присъда можеше да реши съдбата ми. Щеше да я реши, ако… Ако през 1970 година не се изпълваха 100 години от рождението на Владимир Илич Улянов – Ленин. (Все още е в Мавзолея на Червения площад. Между другото, за седем години живот в Москва така и не посетих това място за поклонение.) Та празнуваше се годишнината и цялата съветска кинематография – игрална, документална, пълнометражна, късометражна – произвеждаше филми за Вожда. Дошли селекционери от фестивала в Оберхаузен. Западно-германски фестивал за късометражно игрално и документално кино под девиз „Път към съседа”; не иде да показват фанфарни ленти. Гледали, гледали и като не намерили, опрели до нашия институт, до ВГИК. И там най-сетне им показали къси филми, в които го нямало Ленин. Взели един документален и моя. Но аз това не го знаех. През това време се залисвах с моята сватба, готвех дипломирането си. Не щеш ли един ден приятелка възторжено ме прегръща: „Старик, поздравляю, тебя наградили в Обергаузене! Тысяча марок!” (Пич, честито, награден си в Оберхаузен! Хиляда марки!) Скоба: от тия хиляда марки автоматично лъвският пай, 75 процента отиваха в съветското Министерство на финансите. Оставащите 250 се прехвърляха по официалния курс в рубли. Половината взимаше ВГИК, а останалата част ние си поделихме с Нямата. Паднаха ни се по 70 рубли. Една стипендия. Но кой ти гледа парите!? Първа награда през живота ми! При това – международна! Първата награда е като първата чаша ракия – главата ти зашумява, кръвообращението се усилва, искаш всички да обичаш… Абе, наясно сте! И както често се случва, едната награда повлича крак – на ВГИК-овският фестивал ми дадоха още: за най-добра екранизация и наградата на вестник „Комсомольская правда” – осем милиметрова кинокамера! А този студентски фестивал е сериозно ренде – на него няма шушу-мушу, „ти – на моите, аз – на твоите”. Там съдят самите студенти, а те са (поне така беше) строги и безпристрастни, защото всеки вярва, всеки знае, всеки е убеден, че той е най-добрият и ако признае още някого, то ще е след прецизно снизхождение.

И с наградите под едната мишница, с филма – под другата се прибрах в България, за да го покажа на Хайтов и да си поискам „Козият рог”. А не да повтарям Изпит”!  Течеше есента на 1970 година, течеше животът ми „след Марина”. Шегувам се често, че моят живот се дели на два етапа: преди да срещна Марина и след като я срещнах – „преди Марина – след Марина”. Във всяка шега има доза истина, в тази дозата е твърде голяма. Марина приземява наивитета ми, който понякога е будалешки.  Примери много, ще дам един. Понеже предстои да говорим за „Изпит” – пример от този период. Всред наградите на „Изпит” имаше и една на ЦК на Комсомола. И вероятно поради тази причина аз попаднах автоматично всред комсомолските избраници – включиха ме в Централния комитет на ДКМС. Научих за това в чужбина, бяха ме приели в мое отсъствие. Приели, приели, какво толкова. Марина побесня. Продавал съм си достойнството, щял съм да започна да се съобразявам с конюнктурни изисквания, щяло да се случи въпреки мен. Тя не се успокои и ме провокира към един на пръв поглед безобиден протест, който, обаче, спря комсомолската ми кариера. Аз ще го разкажа, не за да се пиша герой, а за да усетят времето тия, които не са живели през онези години. Провеждаше се я конгрес на Комсомола,  я някаква конференция. Привикаха ме в някаква канцелария и ми казаха, че има решение всички да сме в еднакви сини ризи с червени вратовръзки. Не помня точно откъде се получаваха тези ризи, но аз бях зает и помолих Марина да иде и да я вземе. Вечерта преди събитието се сетих за униформената носия и попитах жена си дали е получила ризата. Тя най-спокойно ми каза, че не е ходила да я взима. Щял съм да мина с моята си, подобна риза. Имах една във виолетов цвят и някаква морава връзка. На другия ден в залата се оказа, че мястото ми е на първия ред, току пред президиума и аз дразнещо се откроявах сред „синьото  море на комсомолската младост” като цветно леке, като мръсно петно. Още в почивката ме помолиха да се преместя на задните редове. Излязох си и моята комсомолска кариера приключи… Същата тая Марина през въпросната есен на 70 година ме питаше: „Колко време още ще пропилееш като асистент?” Абсолютно беше права, не ми се чиракуваше повече, макар че асистентството ми при Никола Корабов в „Гневно пътуване” (първо и единствено у нас) беше весело преживяване. Там се случваха големи забавления, но нали се уговорихме, че ще разказвам биографиите само на моите филми? Към тях има отношение само един разговор с художничката Виолета Йовчева (лека й пръст!). Тя беше информиран човек. (Виолета била в миналото жена на виден партиен функционер; тя бе се отказала от сладкия живот на червената буржоазия заради една голяма любов и бе низвергната от висините. Не се оплакваше, напротив, работеше весело и с хъс). Тя ми подхвърли един ден: „Да знаеш, че Сантов бил казал: „Това бургаско ефе (аз съм „ефе-то”), щом се отказва да снима „Изпит”, няма да види филм, докато аз съм генерален директор на кинематографията!” Знаех, че този човек не се шегува. Не го познавах още лично, но бях подочул за конфликтите му с Бинка Желязкова и Христо Ганев, с Пискови. Държеше ги настрана от игралното кино вече шеста година подред. И целият ми кураж да отстоявам биографията на „Бъчварят” тутакси се изпари. Аз се обадих на Хайтов, че съм съгласен.

Следва продължение…………