Автор: Георги Дюлгеров

Но затова пък бяхме приети. Имахме автентични места за снимки и приятели, които щяха да ни помагат и да се снимат в епизодите – безкористно и всеотдайно.

Приятелите с петлитровите дамаджани

Почти всички участници в „Бъчварят” бяха непрофесионални изпълнители. Един стар учител играеше Ходжата, един занаятчия от Ереван, Сергей Лалаян,  бе Карата. Ако не ме лъже паметта само двамината колебливи мющерии и бащата бяха актьори. За изгората поканихме секретарката на директора на студия „Ереван”.  Облякохме я в костюм от епохата и модерното момиче се превърна в едновремешна хубава мома. Тя много се притесняваше как щяла да изиграе ролята. Аз я успокоих, че няма какво да играе – просто трябваше да мине веднъж –дваж пред героя. Едно от тези преминавания се превърна в хитов кадър на филма. Пуснахме я да върви зад един порутен зид. Отначало се виждаше само красивото й лице, но след това разрушеният от времето зид  рязко спадаше и се показваха гърдите на изгората, стегнати в носията. Момата бе надарена и винаги на това място публиката въздиша възторжено, радва се и се настройва дружелюбно към филма. Да не мислите, че сме търсили този ефект? Чиста случайност, но тя печели публиката на наша страна.   

Откъсът „Изпитът”

Като почнах да готвя „Изпит”, се претрепах да търся подобна надарена мома у нас, за да повторя ефекта. Уви! Не намерих съчетание на чисто лице и голям бюст.

Рачик

В „Бъчварят” героят катурваше в реката не бъчва, а каца. Нямахме пари за бъчва. Все пак успяхме да покрием железните обръчи на една голяма каца с дървени. Получи се кръгла лодка, в която нашият герой щеше да плува по течението на реката, след като се къса въжето.

Натовариха екипа на две „Ниси” и ни отведоха до река Аракс, която тече близо до границата с Турция, мие полите на северен Арарат. Стовариха ни на брега, придружаващите въздъхнаха дълбоко, гледайки свещената арменска планина Арарат отвъд границата, на чуждата територия. Оставиха ни чувал с картофи, сирене, домати, лук, лаваш (плосък, пресен, без мая, арменски хляб), масло, сол, вода за два дни… И водка – ужким за два дни. На тръгване казаха, че най-близкото населено място е на петдесетина километра. И чак тогава аз, който бях най-възрастният, се досетих да питам: „Чакайте! Ами ако на някого му стане лошо?” – „Е, имате си лекар в групата. Рачик. Още не се е дипломирал, но вече завършва пети курс на Медицинския…” Рачик пък демонстрира, че е взел медикаменти за зор заман. Заминаха колите. Ние разпънахме палатките, разпалихме огън, пекохме картофи, преполовихме водката…

На следващия ден снимахме как кацата пада, как Рачик я лови, как го теглят, как  се къса въжето, той плува, качва се в кацата, тя го носи по течението… Цял ден. Рачик беше ту във водата, ту в кацата…

Oткъсът „Каца”

Привечер бяхме отхвърлили почти цялата сцена. За следващия дин оставаха по-леките кадри. Много бяхме уморени, но и много доволни. Пак запалихме огъня, сложихме картофите да се пекат, пуснахме водката от ръка на ръка. По някое време Лиля, гримьорката, се разтревожи: „Защо не идва още Рачик?” Тя изтърча да го доведе. Лиля беше много хубава арменка, висока, добре сложена. Московска арменка – не знаеше арменски, руският й беше роден. Но мечтаела да види родината на баща си, специално се уреди в нашата група. Армения я плени. Пък и в годината, когато снимахме, се навършваха 1270 години от основаването на Ереван. Съветските власти се бяха смилили, бяха дали разрешение на емигрантите-арменци да се завърнат на екскурзия в родината си. Пред хотела, в който бе отседнала снимачната група, се насрочваха срещите: прегръщаха се след много десетилетия разлъка брат и сестра, деца и родители… Ние плачехме, па камо ли роднините… Лиля се влюби в Армения. И в Рачик! Затова и не се зачудихме, че тя се позабави. Но когато тя дотърча обратно, видът й ни стресна. „Рачик е в безсъзнание! Целият гори!” Струпахме се около палатката му. Лиля беше отгърнала полите на входа. В здрача тъмнееше тялото на Рачик – лежеше на гръб, бе неподвижен. Всички се умълчаха и впериха очи в мен

Гледам една снимка на екипа от онова време. На тая снимка сме само хлапетии. Най-възрастният съм аз.

Екипът (легналите долу са Рачик и Лиля)

Аз трябваше да поема отговорността.  Наведох се над Рачик. Очите му бяха склопени, едва дишаше. Челото му пареше. „Дръпнете се – казах, – нека влезе въздух! Лиля, дай му вода!” Отстъпихме, Лиля намокри една кърпа, изстиска струйка по устните на момчето, после прокара влажната тъкан по челото му, по гърдите му… Стояхме и чакахме. Мълчахме. По някое време Рачик пое въздух, отвори очи. Дойде на себе си – видя Лиля, забеляза и нас. И – пустият му арменец! – тозчас се усмихна накриво: „Ама добре ви разиграх, а?” Да, бе, разиграл ни бил! Но си отпуснахме душите, разсмяхме се, разшумяхме се… Оставихме ги двамата с Лиля. След малко тя го доведе. Рачик се бе съвзел, но пи само вода – много и жадно пи. Сетне сам си постави диагнозата – топлинен удар. Река Аракс е планинска, бърза река. Водата й е студена. А навън бе слънчев, южен, октомврийски ден. През деня Рачик бе ту във водата, ту навън върху кацата-лодка. Рязка температурна разлика… Снимките на филм са опасно занимание – щях да се убеждавам в това още много пъти. Въпреки това още много пъти щях да подлагам на риск хората си. Заради ефектния кадър. Режисьор ли е, казваха едно време в Студията, режи му главата! Желателно от кръста нагоре…

На връщане гордо ни показаха езерото Севан. Между впрочем, знаете ли кое е най-дълбокото езеро в света? Байкал?