Автор: Георги Дюлгеров

Америка, от Африка, па и от Европа бяха дошли да учат в СССР. Нашият клас от чужденци включваше трима мексиканци, трима кубинци, един от Гватемала, един от Венецуела, един от Мали, един от Гана, двама от Монголия, един от Италия, един от ГДР и трима от България (впоследствие от българите останах само аз). През първата година ни търсеха художествен ръководител и класът се водеше подготвителен. Но имахме някакви занятия. И тогава побелелите глави на ВГИК-овското началство понастръхнаха. В часовете по политикономия и научен комунизъм „западняците” от нашия курс задаваха въпроси, каквито преподавателите не бяха свикнали да чуват. Голяма част от „западняците” бяха на години, някои с десетина по-големи от мен. Бяха живели и в СССР, докато бяха учили руски. И бяха поразбрали що е то реален социализъм. Те питаха за несъответствията между пропагандираните идеи и тяхното осъществяване. Институтското началство се видя в чудо и набързо „позамаза” грешката си. На следващата година към класа се присъединиха и съветски студенти. От Русия, от Украйна, от Молдова, от Таджикистан. Само че свободомислието е заразно. Съветските не можеха да задават неудобни въпроси, но затова пък с удоволствие подстрекаваха „западняците” и им даваха сведения да питат за неща, които чужденците нямаше как да знаят… Мисля, че перспективата да си вкарат таралеж в гащите изплаши маститите режисьори, които първоначално бяха канени за шефове на курса. Говореше се за Юткевич, за още някой от тази кохорта… В крайна сметка се съгласи да ни поеме Игор Таланкин. Той бе млад, на 37 години. Имаше зад гърба си два филма. Първият „Серьожа” в сърежисура с Георги (Гиви) Данелия бе спечелил „Кристален глобус” в Карлови Вари и награда в Щатите. Вторият му самостоятелен филм „Встъпление” бе се върнал със „Сребърен лъв” от Венеция през 1963 година.

Сега ще направя отклонение в отклонението, за да поразберете човека Таланкин.  Ще разкажа за чешитлъка му: в дебютния им филм с Гиви Данелия звучи една песничка „На речке, на речке, на том бережёчке, мила Мурусенька, белые ножки” („На рекичката, на онова брягче, миеше Марусенка белите си нозе”). Като започнаха да снимат самостоятелно, Таланкин и Данелия си останаха приятели и във всеки свой филм всеки един от тях пъхваше тази песничка. Ама бил това фантастичен филм –„Кин – дза – дза” или бил филм за Чайковски. Няма значение, двамата намираха чалъм някой от актьорите да изтананика тази песничка. С нея те си пращаха хабер един на друг – „Помня те, приятели сме!”

Този млад и нахъсан Таланкин успя да ни накара да му повярваме. Най-главното, което той стори, бе да ни обърне към нашите национални култури. „Вие имате редкия шанс, казваше, да сте от четири континента събрани. Каквито и студентски работи да правите от тук насетне, било на сцена, било на екран, искам да са опрени върху вашата национална литература!” Как се репчех в началото! Ами че аз мечтаех да поставя на сцена Исак Бабел – бях си избрал даже разкази от неговата „Конармия”. „Какво знаеш ти за Русия?! – отряза ме Таланкин. – Дори аз не смея да посегна към Бабел!” И едва ли не насила ме накара да се ровя из българската литература… Така минах през Елин Пелин и Йовков, стигнах отначало до Радичков, после до Хайтов, а едновременно с това потънах в Захари Стоянов, в Иван Хаджийски… (Симеон Радев още не бе издаден, той се появи по-късно.)

От дистанция се вижда по-отчетливо. Блазня се от мисълта, че там, в Русия, понаучих нещо за българите. И за мексиканците – играл съм мексиканец, който съпреживява корида от покрив на блок. И за американците: играл съм Ник Адамс (на мексиканеца Серхио му разрешиха Хемингуей, той беше живял в Щатите). И за  немците, и за италианците: работих и с немеца, и с италианеца… В моите театрални откъси и учебни филми играха кубинец, кубинка, гватемалец, мексиканец, монголец, негър от Мали, руснаци… Мъдър урок! Разбираш, че хората са еднакви в своята същност. Чувствата, които ги движат са присъщи и на бели, и на черни, и на жълти. Разликите са наносни, но пък са дразнещи. Научаваш се да разбираш и да приемаш тези разлики.

Урокът на Таланкин ме излекува от евтино патриотарство, но едновременно с това ми придаде едно премерено национално самочувствие.

(Край на отклонението).

Затова приказката ми с арменците потръгна лесно. Както и пиенето, уви! Изпразнихме стъклените дамаджани, но на другата сутрин и главите ни бяха празни. А трябваше да подготвяме снимките. На следващата вечер младите арменци пак донесоха трите петлитрови стъклени дамаджани. Тогава аз реших да стана „лошия”. Заявих, че имам да работя по режисьорския сценарий и се прибрах във вътрешната стаичка. Стаите на приземния етаж, където живеехме, бяха всичко на всичко две. Отделяше ги паянтова дървена стеничка, през която се чуваха песните и разговорите на компанията. Но това не бе най-страшното. По-лошото бе, че на следващия ден аз пак нямах читав художник, а сърежисьорът ми не го биваше дори за общ работник. Криво-ляво обходихме местата за снимки, уточнявахме гледни точки (слава Богу, Рудик, операторът, спеше в Ереван  и дохождаше трезвен.)

Аз и Рудик Вартанян

Но декорите и костюмите си оставаха недоправени, епизодиците – неподбрани… Дръпнах една караница на Нямата и на Серьожа. Изслушах оправданията им: „Как да обидим добрите хора?” и заявих, че слагаме край на почерпките… Вечерта стъклените петлитрови дамаджани с младо вино вече ни чакаха. Исках да отпратя гостите, но Нямата ме възпря. „Остави на мен да оправя работата!” Аз демонстративно се оттеглих в малката стаичка и от там загледах. Сипваха виното в съдини от различен калибър – чаши, паници.  Нямата се придърпа в края на стаята, близо до мен, така че аз добре виждах действията му: той наля няколко капчици вино на дъното на един голям дървен сахан, който би трябвало да побере около литър и половина. Другите се бяха залисали и не зърнаха хитрината. Нямата се възправи гордо и викна: „Вижте как пие потомъкът на Чингис хан!” Надигна сахана уж с усилие (нали трябваше да тежи?) и почна да лочи… въздух. Ала го правеше с изкусително актьорско майсторство. На онези им изглеждаше, че монголецът наистина пие. Нямата бавно и убедително „изпи” целия сахан, след това го обърна – от дъното му прокапаха няколкото капчици. „Ва!” – ревнаха уязвените младоци и почнаха да се надпреварват кой по-напреж да приеме предизвикателството на „потомъка на Чингис хан”. Въпросният сахан се напълни – този път наистина – до горе. Изпружи се първият, изрече гордо: „А ето как пие потомъкът на цар Давид!” и се нагълта с виното. Резултатът щеше да си проличи скоро. Вторият от арменските ни приятели също излочи сахана. Нямата ме гледаше с хитрите си цепки: „Видя ли какво може потомъкът на Чингис хан?” И третият арменски младок надигаше сахана. Първият междувременно вече клюмаше… Тъкмо да похваля азиатското „коварство” на партньора си, когато чух вика на Сергей Бржестовски: „А сега вижте как пие потомъкът на Богдан Хмелницкий!” Край! Утре пак нямаше да имам художник!.. (В откъса, който ви предстои да видите, Серьожа е попът в началните кадри.)