Автор: Георги Дюлгеров

Така или иначе, това приключение отминава, лягаме в тъмното, спим дълбоко и здраво, но когато на видело се събуждаме, аз изтръпвам – цялото лице на Марина е издрано, кървави резки са нашарили и гърдите й.

Жени Божилова помогна, промихме някак-си червените белези, аз нещо-си бръщолевя смутено. Хайтов мълчи и гледа из-под вежди. Той попоглежда Марина по мъжки, а мен ме измерва от глава до пети. На тръгване ми връчва сценария, казва да съм бил снимал, да съм бил донесял филма. Издебва момент, когато оставаме насаме и ми промърморва одобрително:

–  Какво си правил ти нощес с тази хубава, бяла жена?! Браво!

Така бе одобрен сценария на „Бъчварят”.

Предстояха снимките.

Първите филми са като първата любов – помниш всички подробности. Мога да ви разказвам как сме снимали ден по ден. Но това няма да е биографията на филма, а ще е моята биография. Не е това целта на писанието ми…

Три петлитрови стъклени дамаджани

Градчето Аштарак бе на двайсетина километра от Ереван, ала се бе съхранило в минало несвършено време. Бяхме избрали една стара, пустееща къща за основен декор на филма – къщата на младия бъчвар. В нея се настанихме да живеем – аз, сърежисьорът ми Нямдаваа и художникът Сергей Бржестовский. Украинец, с него се знаехме от „Вечер накануне Ивана Купала”, бе постъпил да следва във ВГИК и аз го привлякох в екипа.

Още първата вечер Нямата (така бях побългарил името на моя монголски приятел) дотърча леко изплашен: „Гоша (така ми викаха в Русия), някакви хора има отвън. Мрачни. Да не ни бият?” Нямата е по-малък от мен, под моите 25 години е. Аз трябва да изляза.

Пред голямата дървена порта са наклякали трима младока. Вярно е, че изглеждат мрачни. „Здравейте!” Мълчат. Помайвам се. И също клякам. Вече сме на едно ниво, мога да видя очите им, лицата им. Хлапаци са още. Питат: „Какви сте вие?” Обяснявам, че ще снимаме филм и тутакси предлагам да ги снимам и тях. Това моментално прекратява враждата. Казват: „Почакай!” И тръгват… Връщат се след малко. Всеки носи по една петлитрова неоплетена дамаджана с младо вино. Виното закрепва международната дружба. Те разправят, че са работници в местната дърводелска работилница. Обещават да ни дадат реквизит за снимките. От талаша се почна и се стигна до талпите. Ние обясняваме кой от къде е. Не ми е първица да разказвам за България.

Голямо отклонение:

Дете от работническо семейство, изцяло възпитан от соц – пропагандата, аз бях щастлив, че съм се родил в „най-прогресивния строй, който човечеството познава”. Когато Сталин умря, ревах. Това се случи една мартенска утрин. Току-що се бях събудил и чух съседката Денка отсреща, от другата страна на улицата, да вика от двора на едноетажната им къща: „Марийке, научи ли? Сталин умрял?” Мама поливаше цветята на терасата пред нашата едноетажна къща. Тя каза едно: „А, така ли?”, но аз „надух гайдата”. Мама се стресна: „Защо плачеш? Удари ли се? Къде те боли?” Бях на десет години. Аз хълцах насреща й: „Сега как ще живеем като Сталин го няма?” Мама мълчаливо взе точилката и ме перна два пъти по дупето. „Поне да знам защо ревеш!” Така…

Думата дума отваря, отклонението ще стане голямо. Смъртта на Сталин ме отърва от друг един бой, той щеше да е с по-значителни последствия. В деня на националния траур по „вожда и бащата на цялото прогресивно човечество” се връщах у дома. Минавам през училищния двор на близкото училище. Насреща ми тича познато хлапе от махалата: „Бате Гошо, бате Гошо, този иска да ме бие!” Аз влизам в ролята на спасител и се упътвам да търся сметка от насилника. Кога поглеждам – насреща ми един дангалак, две-три години по-голям от мен, хъшлак и половина, ще ме смота не на две, ами на три. Но – няма да се излагаме пред махалата, я! – пристъпвам. Онзи също тръгва насреща ми – отърване няма! И в този момент започнаха да вият сирените! Аз заставам „мирно” и вдигам ръка пред хъшлака. Ще, не ще – и той заема почтителна поза. Кой го знае защо, се извърна в посока към морето. Вероятно, защото натам е изток, Русия. Като му видях гърба, аз наруших траура и си плюх на петите…

Моето интелектуално съзряване съвпадна с „размразяването”. В годината на 20-ия конгрес, на който за пръв път се заговори против Сталин, аз бях тринадесетгодишен. Филмите, които последваха след това – „Четиридесет и първият”, „Летят жерави”, „Балада за войника”, „Девет дни от една година”, „Иваново детство” – бяха съпоставими с добрите италиански филми (с неорелистичните,  с „Нощите на Кабирия”) и с добрите френски (споменавам само „Възнаграждение за страха” на Клузо с Ив Монтан). Френският актьор и певец отиде на Младежкия фестивал в Москва, за него пееха песен; той пееше за Русия. Московските театри гастролираха в България, дойдоха и в Бургас. Нямаше как да не дойдат – славата на Бургаския театър по онова време се носеше. Той бе най-добрият театър в страната. Театърът на Леон Даниел, Вили Цанков, Юлия Огнянова, Методи Андонов. Гостува театър „Вахтангов”, театър „Маяковски” (водеше се наследник на театъра на Мейерхолд). Ние бяхме четирима запалени приятели – Руси Чанев, Георги Тодоров (бъдещият сценограф Жози), Милчо Милчев (в бъдеще – театрален режисьор, специализирал се в пантомимата, лека му пръст!)  и моя милост. Правехме се на журналисти, взимахме интервюта от актьорите, слушахме легенди за Всеволод Мейерхолд. Вярвахме, че лошото е отминало, че тепърва социализмът и комунизмът ще побеждават „загниващия капитализъм” (който, както тайно се шегуваха актьорите от театъра, „прогнива, ала много вкусно мирише”). Тези актьори: Асен Кисимов, Вълчо Камарашев, Ицко Финци, по-късно Моца Карел се грижеха за нас, отваряха ни очите. Случка: с някои от артистите вървим по „Богориди” към Морската градина. Слънчев ден, меко, топло време. Питат ме дали съм гледал един филм – полския „В нощния влак” на Кавалерович. „Гледах го – казвам аз, – но не го разбрах…” – „Какво не разбра?” – „Ами не му разбрах основната идея. Няма основна идея!” В уроците по литература първата ни работа бе да определим основната идея на произведението. Тя обикновено се свеждаше до борбата на прогресивните сили с реакционните. Или до тежкото положение на трудещите се през мрачното фашистко минало и днес – в капиталистическия строй. А в този филм едни хора пътуваха в нощен влак, мъж и жена се оказваха случайно в едно купе; убиецът бе продал билета си на мъжа… Нищо особено не се случваше, освен че по едно време тълпа разярени пътници подгони по полето убиеца да го линчува, но не успя… После нощният влак пристигна на крайната гара, хората си слязоха, а една влюбена двойка се беше успала… Актьорите отначало добродушно ми се подиграха заради основната идея, а сетне някак между другото, помежду закачките, докато лениво се влачехме към морето, ми подхвърлиха, че „основните идеи” могат да бъдат и други, не толкова класово осъзнати… Така почнах да уча през 57- 58 -59, а продължих да следвам във ВГИК през есента на 1963 година. Хрушчовата „оттепель” (размразяване) вече отминаваше. Той бе произнесъл вече речта си срещу поетите, художниците и кинорежисьора Марлен Хуциев. Тази реч ми нанесе първата отрезвителна плесница. Все още бях матрос. Написах от казармата дълго писмо до Вълчо Камарашев. В писмото аз недоумявах как може другарят Хрушчов така да сбърка?! Че сценарият на филма, за който критикуваха Марлен Хуциев, „Мне двадцать лет” ( „Аз съм на двадесет години”) ми беше настолно четиво (заедно със „Слънцето и сянката” на Валери Петров) в мрачните часове на казармена гонка?! Не получих отговор, разбира се. Вълчо не бе тъй наивен като мен и си даваше сметка, че  писмата на войниците се преглеждат от „спеца” (имаше си офицер на тази длъжност.) А като не получиш отговор, дваж по-настойчиво го търсиш. Вече в Москва аз се мъчех да проумея какво се случва в тая страна на „побеждаващия социализъм”, която същият този Хрушчов обещаваше да въведе в комунизма съвсем скоро – след двайсетина години, през 1980 –та. А него не го обичаха… Беше дръзнал да каже малка част от истината за сталинските репресии, беше реабилитирал хиляди осъдени заточеници, беше започнал да променя стопанската политика, но беше предизвикал Карибската криза и довел света на ръба на Трета световна война, беше тропал с обувката си по масата в ООН… Не го обичаха. Руското простолюдие (и не само) не обича реформаторите.

Така или иначе, докато той бе на власт, все още се топяха ледовете. И в моя институт, във ВГИК дръзнаха да направят експеримент – да образуват „иностранная мастерская” (режисьорски клас от чужденци.) По време на „размразяването” се бяха отворили границите и много младежи от Латинска