Биография на „БЪЧВАРЯТ” (1967 -1970)

За разлика от датата на раждане и датата на смъртта в биографията на човека, то двете ограничителни дати в биографията на филма ще определят периода на създаването му, а в някои случаи – и на оцеляването му.

Лятото на 1967 година. Украйна. Стотина километра на юг от Киев по течението на река Днепър на един празен пясъчен плаж под селцето Бучаки е опъната малка, едноместна туристическа палатка. Малко по-надолу, по течението, се намира пристан. Наричат го „дебаркадер”. Два пъти дневно там спират кораби. Но през останалия ден „дебаркадерът” – правоъгълен, плаващ сал – е пуст. Празни са и огромните пясъчни ивици наоколо. В палатката съм само аз. Сам в цялото това пространство. Нагоре, над палатката, се издига високият бряг, където има петдесетина дървени къщи. Без водопровод и канализация. Вярно, ток има. Но във всичко останало селцето Бучаки не е мръднало от деветнайсети век. Предстои то да бъде потопено под голям язовир, затова е занемарено. Идеално за снимки на исторически филм. И той се снима: „Вечер накануне Ивана Купала” („Вечер срещу Еньовден”) по един от разказите на Гогол от „Вечери в селцето край Диканка”. Екипът спи по къщите на селото, но аз съм „иностранец” („чужденец”), с български паспорт. Да ме регистрират в местния селсъвет няма начин, много е сложно, трябват купища документи и разрешителни. А съм дошъл да практикувам в този филм неофициално. Затова спя извън пределите на селото, в палатка, която ми даде приятел от филма. Между другото, когато свършихме снимки,  дъното на палатката бе прогнило и трябваше да я изхвърлим. Украинците са като русите – не придирят. Простиха ми загубата. Палатката ми бе дал Георгий Якутович – един от художниците на „Сенките на забравените прадеди”. Впрочем, режисьорът на „Вечер накануне Ивана Купала” Юрий Илиенко е бил оператор на този филм. След това му се бе отворил апетит към режисурата. Това мащабно „платно” го снимаше брат му – Вадим Илиенко. А ме бе довел третият им брат, мой състудент, Миша Илиенко. Във ВГИК първият семестър от четвъртата година на следване бе определен за стажуване. Мишка ми предложи да ме заведе при брат си, в Украйна. Аз тръгнах на своя глава, защото исках да съм в реален филм. Затова бях полулегален, без необходимите документи.

Аз спя в палатката на брега на Днепър. Всяка сутрин изпълзявам от нея полугол с четка за зъби и паста. На брега на реката си измивам зъбите. После се бухвам в Днепър, плувам и се къпя. Сетне отивам на снимки.

Но денят, за който разказвам, е почивен. Лежа в палатката и чета книга. На български. Купил съм я в Киев, в „Книжарницата на страните от народната демокрация”. В нея продават книги на полски, чешки, унгарски, немски и румънски. И на български. В едно от ходенията до кино студия „Довженко”… Е, няма как, ще трябва да се направи отклонение в разказа. Тези ходения са част от колорита на историята. Слизахме на пристана в Киев и Юрата (Илиенко) ни повеждаше към студията. През пазарите! Те бяха три. Пазарите на една страна са нейното лице – това не само аз го твърдя. Украинските пазари от онова време клокочат в паметта ми с гласовете на пълни и шумни „тьотки” (лелки), които хвалят своята стока. Едри жени, надарени. И устати. Продават зеленчуци, плодове, сирена; масло, загънато във влажни марли, мляко, вареники, „галушки” (украинската разновидност на „пелмените”). И вино! Вината! Те са нашата цел, към вината ни води Юрата. Преди да си купим, ние вкусваме от всички сортове! С наслада, без бързане. Продавачите са търпеливи, настояват да опитаме и това, и онова… Дорде превалим третия пазар, денят си отива. И главите ни си отиват…

В едно такова блажено състояние аз попадам в „Книжарницата на страните от народната демокрация”. На българския щанд в ръцете ми се завира една книжка – „Шумки от габър”. На някой-си Николай Хайтов. Кой беше този? Изплува смътен спомен за една пиеска, която бях чел през 1962-ра година, в казармата. Редно е да кажа – във флота. Аз бях моряк. От бреговата охрана. Сухоземен матрос. И се занимавах с художествена самодейност. Тогава търсех подходящи за патриотичното възпитание на матросите театрални сценки и бях се натъкнал в „Театрална библиотека” на един текст, който не ставаше за възпитание, но… Но езикът му бе говорим, сочен. И запомних името на автора – Хайтов, защото малцина пишеха разговорно като него. Купувам аз „Шумки от габър”, прибирам се в Бучаки и я зачитам. В тази книга имаше предимно есета. Но сред тях – един разказ, наречен „Козият рог”. Аз се влюбвам в разказа, решавам, че това ще е то, моят първи пълнометражен филм. И сядам да пиша сценарий. Написвам го до към есента на 67-ма. През зимата на 1968 се връщам в България със сценария в ръце, оставам да изкарам ден-два при приятели в София и тръгвам да търся Хайтов. Намирам го в Съюза на писателите. Междувременно, той вече бе издал „Диви разкази”, беше се прочул и имаше кабинет на „Ангел Кънчев”. На вратата се разминах с един чернокос мургавеляк. Излизаше зачервен и отнесен. (Отпосле разбрах, че това е бил Мечо – Милен Николов. По мои сметки тогава той е преговарял за „Гола съвест”). Хайтов ме пита какво искам. Аз искам ни повече – ни по-малко „Козият рог”.

– Чакай, бе, чакай! Кой си ти? Какъв си?
– Студент по режисура в Москва.
– Кой курс?
– Четвърти…
– Още не си се дипломирал?
– Не…
– Е, айде, вземи се дипломирай, донеси филма да го видим, пък след това ще говорим за „Козият рог”. Ако искаш направи някой от моите „Диви разкази” за диплома.

Реших да снимам „Изпит”. Още същата зима се добрах до Смолян. Обикалях из трите му квартала: Устово, Райково, Смолян. Проучвах. Градът още не беше лустросан, имаше атмосфера. Имаше автентични хора. Разговарях – радвах се на диалекта, ходех по къщите – попивах бита… Върнах се във ВГИК. Написах сценарий, кръстих го „Бъчварят”, педагозите го приеха. На мен ми се полагаха пари за 15 минутен филм. Кандърдисах моя монголски съкурсник и приятел, Нямдаваа Найдан да се кооперираме. Той нямаше сценарий, съгласи се. Получихме разрешение за 30 минутен филм. Учебната студия на ВГИК задейства процедурата. Един студент от операторския факултет – арменецът Рудолф Ватинян много се запали от текста (друго да не е, но на един ходжа му режат брадата! Това бе паролата за бъдещите ни преговори в Армения!) Рудик уреди да ползваме базата на „Арменфилм” в Ереван. Кой като нас?! Професионална студия! В началото на лятото направихме оглед на места, избрахме ги. Гледахме и театрални постановки в Ереван, за да си харесаме актьори. Не си харесахме кой знай колко. Двамина епизодици. Слава Богу, към студията имаше самодейна школа за киноактьори. В нея срещнахме студента по медицина, пети курс  Рачик Костанян – висок, слаб, с много живи очи, с голям, типичен арменски нос и с голямо, типично арменско чувство за хумор. Аз реших, че той прилича на моя кумир от детството Жерар Филип (нямаха нищо общо!) и главният герой бе утвърден. Останалите бяха „натурщици”, които събрахме из цеховете на Студията и в градчето Аштарак, където щяхме да снимаме.

Снимките бяха насрочени за октомври. Ереван е на паралела на Неапол. Не знам как е в Неапол, но в Ереван през лятото е горещо – средната максимална температура е 34 градуса. Не е време за работа. Надявахме се наесен да се поразхлади. Дотогава аз имах да реша някои лични въпроси. Бях направил предложение на Марина, но намирах за редно да й покажа страната, в която я каня да живее. Нашето пътуване из България през лятото на 68-ма година, лятото на „братската помощ” или нахлуването в Чехия, лятото на Международния младежки фестивал в София е отделна сага. От нея ще взема само един епизод – посещението ни в Яврово, при Хайтов.

В ония времена нехаехме за понятието „авторско право”. Нито у нас, а още повече в Съветския съюз някой се съобразяваше с него. Ако не беше блянът за „Козият рог”, едва ли и аз щях да се загрижа, но нали, пусто, исках да съм в добри отношение с автора – реших да му занеса сценария на „Бъчварят” за одобрение. Както нехаехме за авторското право, така нехаехме и за светските условности. Бях научил, че Хайтов е в родното си село Яврово. Колко му е – хванахме с Марина влака Бургас – Пловдив, а от Асеновград селският рейс ни стовари в село Яврово, замина си и щеше да се върне чак на другата заран. Питахме, каза ни се коя е къщата на Хайтов. И се изтърсваме – непоканени. Къщата на Хайтов бе малка, имаше две стаи. Но същата вечер на гости им бяха дошли французи, които щяха да нощуват у тях. Нито Хайтов, нито Жени показаха каквото и да е лошо чувство. Посрещнаха ни, нахраниха ни, настаниха ни да нощуваме в съседната къща. Била на Георги Черкелов, актьор. („Километрите” още не бяха го прочули като Велински, но аз го знаех от епизодични роли в „Бялата стая”, „С дъх на бадеми”). Предавам аз манускрипта да го съди автора и завеждам любимата си в така наречената вила. Електричество няма, но се е изцъклила една ми ти луна, едни звезди са надупчили небето. Къщата е на стръмно – долу мига пловдивското поле. Това, че няма ток не бе проблем. Проблем се оказа липсата на тоалетна в къщата. Казвам на Марина: „Двор широк, иди си свърши работата!” Не можела тя така. „Заведи ме в тоалетната!” Викам си: „Сигурно има някакъв нужник в двора!” Оглеждам се и съзирам тъмнеещи пристройки. Хващам любимото създание за ръка и го водя по една тясна пътечка край жив плет. Отляво са бодлите на плета, а отдясно е стръмният склон на двора. И си мисля през цялото време: „Дано да няма някаква стока в онези бараки, към които отиваме!” Защото вече познавам човека до себе си. От еврейското й потекло, сигурно, у нея се е загнездил генетичен страх от … От всичко! От кучета, от преследвачи и убийци, от тъмното… Бях преживял вече доста нейни нелепи, смешни изплашвания. И докато се моля да няма живинка, нещо изтрополява в бараката, изгрухтява и Марина се взривява от панически ужас. Тя почва да се дърпа, иска да бяга, напира да се отскубне от ръката ми. Аз разбирам, че ако я изтърва, тя ще се изтърколи надолу в урвата и за да я спася, я тикам в обратна посока – към живия, бодлив плет. Изглежда, че убожданията я възпират, тя идва на себе си, аз криво-ляво я успокоявам…