Автор: Игор Марковски
Леля Надя Гетман почина на 96 години през 2012. В последните години на живота си беше останала съвсем сама и нямаше пари да си плати нито тока, нито водата. Тя беше поетеса, известна с името Надя Неделина. В къщата ù зад кино „Изток“ имаше някаква стаена мъка и в същото време невидима топлина докосваше ръцете ти. Връчи ми стихотоврение, посветено на трагично самоубилия се неин син Дамян. Писано на ръка. Авторът ми беше познат до болка. И ми разказа как при нея са идвали пратеници на министъра на културата, които намеквали, че е най-добре да дари къщата си на ведомството, пък те щели да се погрижат за нея… Тя пък дари огромната колекция от рисунки на Илия Бешков на своите съграждани в Сливен.
Александър Гетман – съпругът на Надя – е бил едновременно директор на Народния театър и на Операта. Веднъж, прибирайки се пеша от Орлов мост, срещнал Радой Ралин, който живеел на 100 метра от тях и го попитал: „Радой, къде отиваш?“ А Радой Ралин отговорил: „Тръгнал съм към Народния театър?“ „Че той е в другата посока“ – казал генерал Гетман. „Така е, но спазвам директивите на др. Ленин – крачка напред, две назад и заради това се озовах тук, като цялата българска култура…“
* * *
21 са песните, които влизат в първата и единствена, издадена приживе, книга на Вапцаров – „Моторни песни“. Тя излиза в тираж от 1500 екземпляра. Написани на български език. Вапцаров е надписал някои от тези книги. На български език. Посвещенията са подписани от него. В една от книгите е сложил подпис не само под заглавието вътре, но и под заглавието на стихотворението „Песен“…
„Моцартеум“ е основан 1841 в Залцбург от съпругата на Моцарт, Констанца. През 1926 тук се дипломира (със специалност „пиано“ и то само на 16 години) Херберт фон Караян. Той изпълнява Първи клавирен концерт на Панчо Владигеров.
Години по-късно Берлинската филхармония, която е изцяло под диригентската палка на Караян, записва Бетовен. Вечер. Музикантите са облечени свободно, Караян винаги
е елегантен, единственото, което си позволява е черно поло, но задължително е със сако. Една вечер повтаря три пъти един пасаж и казва на втората цигулка: „Не, тук не сте точен, усещам половин тон по-висок.“ И прекъсва този запис, дава почивка и обявява, че ще продължат със записите след два дни. След два дни Караян влиза и казва: „Започваме от същото място. Поглежда към втората цигулка и съзира нов музикант. Не казва нищо. Откъсът е изсвирен. Караян моли да изсвирят цялото произведение, като правят и запис. Не прекъсва никъде. Финален акорд. Тишина. И Караян тогава пита втората цигулка: „А Вие сте…?“ „Явих се на конкурс… заради Вас…“
Караян разказваше тази случка, когато беше на лечение в България, в Банкя, в началото на 80-те години на миналия век. През 1983 той изнесе два концерта в НДК с Виенската филхармония, а като солист на цигулката бе Ан-Софи Мутер, тогава на 19.
* * *
Коварство с подлост ме сразиха,
не съм бил за земята тук.
Ще сглъхне в тая есен тиха
на лирата ми сетен звук.
В делнични грижи бях безгрижен.
От малкото доволен бях.
У всекиго аз виждах ближен.
Врага си даже не проклех.
Прости, земя, ти моя родна,
Прости, есенен шир златист.
О, господи, с душа свободна,
При тебе ида горд и чист.
Това е стихотворение на Никола Ракитин (псевдоним на Никола Василев Панчев) (1885– 1934), първата си стихосбирка издава през 1909 и оставя след себе си над 20 книги. След дипломирането си (1908) заминава за Плевен и става учител. 25 години! От 1933 е директор на Военно-историческия музей в града. Срещу него обаче започват доноси и открито враждебно отношение. Обвиняват го в държавна измяна и злоупотреба с пари. Прави два опита за самоубийство. Третия път успява. Оставя няколко предсмъртни писма.
И прекрасни стихове…
Открих Ракитин благодарение на проф. Георги Веселинов и акад. Петър Динеков…
* * *
Българската култура танцува танго. Една крачка напред, две години назад. Вместо бандонеон свиркат с уста. В махалата, в началото на 70-те, беше модерно всеки да си има специална мелодия, която да изсвири с уста под прозорците на съседа (Спомнете си „Нашият сигнал“ – музика Емил Димитров, текст Васил Андреев, аранжимент Иван Пеев, „Балкантон“ ВТА 10361). Тогава дългите ни панталони ставаха къси за един следобед и в прахта на улицата сива някаква кола минаваше случайно с отворен прозорец – от гуди* звук напомняха на кълвачи, че иде ден за орис. Подир туй в тишината сигналът наш проскърцваше в трамвая…
* * *
АРТизанин жив е, щом разлиствате го.
„Нашият сигнал“ – https://www.youtube.com/ watch?v=wCEJkLg3AI8
* гуда – топче за игра, по-толямо от сирийче. Сирийчето също е топче за игра.