Автор: Игор Марковски

Леля Надя Гетман почина на 96 години през 2012. В по­следните години на живо­та си беше останала съвсем сама и нямаше пари да си пла­ти нито тока, нито водата. Тя беше поетеса, извест­на с името Надя Неделина. В къщата ù зад кино „Изток“ имаше някаква стаена мъка и в същото време невидима топлина докосваше ръцете ти. Връчи ми стихотоврение, посветено на трагично са­моубилия се неин син Дамян. Писано на ръка. Авторът ми беше познат до болка. И ми разказа как при нея са идва­ли пратеници на министъра на културата, които намек­вали, че е най-добре да дари къщата си на ведомството, пък те щели да се погрижат за нея… Тя пък дари огромната колекция от рисунки на Илия Бешков на своите съгражда­ни в Сливен.

Александър Гетман – съпругът на Надя – е бил едновременно директор на Народния теа­тър и на Операта. Веднъж, прибирайки се пеша от Орлов мост, срещнал Радой Ралин, който живеел на 100 метра от тях и го попитал: „Радой, къде отиваш?“ А Радой Ралин отговорил: „Тръгнал съм към Народния те­атър?“ „Че той е в другата посока“ – казал генерал Гетман. „Така е, но спазвам дирек­тивите на др. Ленин – крачка напред, две назад и заради това се озовах тук, като ця­лата българска култура…“

* * *

21 са песните, които влизат в първата и един­ствена, издадена приживе, книга на Вапца­ров – „Моторни песни“. Тя излиза в тираж от 1500 екземпляра. Написани на български език. Вапцаров е надписал някои от тези книги. На български език. Посвещенията са подписани от него. В една от книгите е сложил подпис не само под заглавието въ­тре, но и под заглавието на стихотворе­нието „Песен“…

„Моцартеум“ е основан 1841 в Залцбург от съ­пругата на Моцарт, Констанца. През 1926 тук се дипломира (със специалност „пиано“ и то само на 16 години) Херберт фон Кара­ян. Той изпълнява Първи клавирен концерт на Панчо Владигеров.

Години по-късно Берлинската филхармония, която е изцяло под диригентската палка на Караян, записва Бетовен. Вечер. Музикан­тите са облечени свободно, Караян винаги

е елегантен, единственото, което си поз­волява е черно поло, но задължително е със сако. Една вечер повтаря три пъти един па­саж и казва на втората цигулка: „Не, тук не сте точен, усещам половин тон по-висок.“ И прекъсва този запис, дава почивка и обя­вява, че ще продължат със записите след два дни. След два дни Караян влиза и казва: „Започваме от същото място. Поглежда към втората цигулка и съзира нов музикант. Не казва нищо. Откъсът е изсвирен. Кара­ян моли да изсвирят цялото произведение, като правят и запис. Не прекъсва никъде. Финален акорд. Тишина. И Караян тогава пита втората цигулка: „А Вие сте…?“ „Явих се на конкурс… заради Вас…“

Караян разказваше тази случка, когато беше на лечение в България, в Банкя, в началото на 80-те години на миналия век. През 1983 той изнесе два концерта в НДК с Виенската филхармония, а като солист на цигулката бе Ан-Софи Мутер, тогава на 19.

* * *

Коварство с подлост ме сразиха,

не съм бил за земята тук.

Ще сглъхне в тая есен тиха

на лирата ми сетен звук.

В делнични грижи бях безгрижен.

От малкото доволен бях.

У всекиго аз виждах ближен.

Врага си даже не проклех.

Прости, земя, ти моя родна,

Прости, есенен шир златист.

О, господи, с душа свободна,

При тебе ида горд и чист.

Това е стихотворение на Никола Ракитин (псевдоним на Никола Василев Панчев) (1885– 1934), първата си стихосбирка издава през 1909 и оставя след себе си над 20 книги. След дипломирането си (1908) заминава за Плевен и става учител. 25 години! От 1933 е директор на Военно-историческия музей в града. Срещу него обаче започват доноси и открито враждебно отношение. Обви­няват го в държавна измяна и злоупотреба с пари. Прави два опита за самоубийство. Третия път успява. Оставя няколко пред­смъртни писма.

И прекрасни стихове…

Открих Ракитин благодарение на проф. Георги Веселинов и акад. Петър Динеков…

* * *

Българската култура танцува танго. Една крачка напред, две години назад. Вместо бандонеон свиркат с уста. В махалата, в началото на 70-те, беше модерно всеки да си има специална мелодия, която да изсвири с уста под прозорците на съседа (Спомне­те си „Нашият сигнал“ – музика Емил Дими­тров, текст Васил Андреев, аранжимент Иван Пеев, „Балкантон“ ВТА 10361). Тогава дългите ни панталони ставаха къси за един следобед и в прахта на улицата сива някак­ва кола минаваше случайно с отворен про­зорец – от гуди* звук напомняха на кълвачи, че иде ден за орис. Подир туй в тишината сигналът наш проскърцваше в трамвая…

* * *

АРТизанин жив е, щом разлиствате го.

„Нашият сигнал“ – https://www.youtube.com/ watch?v=wCEJkLg3AI8

* гуда – топче за игра, по-толямо от сирийче. Сирийчето също е топче за игра.