това мерзост. Деликатно психологизиране е изразено и в чистотата на киноизказа. Естетиката в кадрите е повлияна от най-добрите образци на корейското съвременно кино, което е световен феномен през последните 20 години. Обещаващ автор е Яна Лекарска и безсъмнение трябва да запази тези характеристики на стила и при пълнометражен дебют, защото така преосмисля, надгражда и пренарежда визията за българско кино.
Същото категорично и майсторски прави и Милко Лазаров с великолепния „Àга“ (копродукция България, Германия и Франция, 96 мин., носител на „Злата роза“ 2018), който ни пренася в Якутия, североизточен Сибир. През тихия живот на ескимоска двойка – Нанук и Седна – разказва вечната история за корените на човека. Никога няма да повярвате, че това е български филм. Крайно време беше в киното ни да се появи именно творба като „Àга“! Филмът на Милко Лазаров е безпрецедентен! Топ на най-доброто, което сме произвели след 1989, отличаващ се с изящна поетика на изображението и филигранно изпипаното послание, четимо з а глобална аудитория. Неговата мощ е сравнима само с тази на „Козият рог“.
Бих искала да завърша с идеите на индийския антрополог и философ Арджун Ападурай, според когото киното в съвременния свят е прекалено овластено от показността и преекспонирането на явленията глобализация, миграция и пост-, свръхмодерност. Това обаче не се отнася до параметрите на българското филмотворчество – в него уви все още властват други сили, повече локални за жалост, тук-там вехти, скучни, познати, и все още далеч от глобалността и мултикултурния диалог. За Ападурай киното отдавна се е превърнало в сила от друг, по-висок ранг. Сила, която кара въображението да работи, защото има уникалното свойство да разрушава и реконструира контекстуалната грамотност и по този начин непрестанно преобразува комуникационния модел. С акцентираните филмови заглавия от съвременното българско игрално (късометражно и пълнометражно) кино виждаме, че настъпва най- сетне трансформация на затворения и свит модел, в който идентичността се артикулира по клиширани пътеки. Векторът на идентификация и легитимация пред света посредством кинообраза променя посоката и натовареността си в съвсем непознати културологични ареали. Носители са на оригиналност, на любопитство, на опит, на диалог. И да – май най-накрая Азия става интересна и за националното ни кино.
„Тук и сега“
1/ Вж.: Братоева, Ингеборг. Наднационалният европейски филм. – Кино, 2004, № 4, с. 32–34; Братоева-Даракчиева, Ингеборг. Новото европейско кино – идентичност и транснационалност. – Проблеми на изкуството, 2008, № 1, с. 42–47; Братоева-Даракчиева, Ингеборг. Терминът национално кино като методологически проблем. – В: Изкуствоведски четения 2009. София, Институт за изкуствознание, 2009, с. 297–303.
2/ Братоева-Даракчиева, Ингеборг. Българско игрално кино: от „Калин Орелът“ до „Мисия „Лондон“. София, Институт за изследване на изкуствата, 2013, с. 259.
3/ Ападурай, Арджун. Свободната модерност. Културни измерения на глобализацията. София, Лик, 2006, с. 15.
4/ Shih, Shu-mei. Sinophone cinema regional mediascape. – In: Sinophone Cinemas. Eds.: Audrey Yue, Olivia Khoo. Hampshire, Palgrave Macmillan, 2014, p. 10.