нетипичното токийско момиче. Тома и Мисаки се срещат при странни, фантастични обстоятел­ства и се влюбват. Една наглед развалена пералня се оказва връзката между двама души, намиращи се на хиляди километри един от друг. Бялата машина хвърля мост между София и Токио, за да събере и раздели Тома и Мисаки. Получил се е артистичен, симпатичен, нежен филм, ориентиран към младеж­ката аудитория. Наситен е с прекрасните рисун­ки и сценографска работа на Рин Ямамура – япон­ка, която от години работи и живее в България, основно в кукления и драматичен театър. „Жълто куче“ е филм за различията, които обединяват по един романтично-магичен начин. Основният акцент е творчест­вото, интуицията и полетът в изкуството. Отвъд разстояни­ята, отвъд разликите в манта­литета – младият мъж и младата жена говорят на общо език: този на любовта от пръв поглед и на вя­рата в красивото. Като идентич­ностите се претопяват именно общото русло на желанието да срещнеш човека, който най-добре ще те приеме и разбере, въпреки недостатъците ти и етно-психо­логическите ти особености.

„Снимка с Юки“

През лятото на 2014 бе пре­миерата на „Тай дзи“ (реж. Росен Андонов и Шън Фей, 60 мин). Сю­жетът накратко: китайският майстор Фан, практикуващ Тай дзи, живее в България тихо и спо­койно, докато не се стига до сблъ­сък на интереси, доктрини и фи­лософски концепции с треньор, работещ в типично нашенски спортове. Въпреки сериозните си недостатъци „Тай дзи“ заслужавна внимание, защото все пак е дебют в един тотално нетипичен за ки­нематографията ни жанр: martial art. Той е и носител на позитивно социокултурно явление – активизирането на ази­атските диаспори у нас в създаването на филмов артефакт, който е носител на традиционни цен­ности, различни от българските, като същевре­менно обиграва, комуникира, допълва и родните. Нещо повече – това е първият ни и засега един­ствен пример за т.нар. sinophone cinema (китайско звучащо, транснационално кино на китайските диаспори по света, нов термин в изследванията на азиатския кинематограф). Този тип кино „нико­га не работи изолирано, и никога само с един език – то е винаги във връзка и границите на Китай и китайскост­та (Chineseness) в техните национални, поднационални и транснационални визуални конфигурации“ /4/. Арте­фактът трябва да говори и на езика на чуждата общност, и на местната, затова и изначално за­ложената мисия на „Тай дзи“ е и да трансформира стереотипите.

През 2019 година се очаква да излезе премиера­та на „Снимка с Юки“ (в постпродукция, реж. Лъче­зар Аврамов, пълнометражен дебют), копродукция с Япония – Wa Entertainment и компанията на братя Чучкови. Сценарият е на Лъчезар Аврамов и Димитър Стоянович по разказа на Мирослав Пенков. Истори­ята: Георги е емигрант, живеещ в Канада. Завръща се в България с японската си съпруга (в ролята е Кики Сугино), за да започнат процедура ин витро. Траги­чен инцидент с дете от селското циганско гето променя не само плановете им, но и цялата им съдба. Видях преди време филма на груб монтаж и имам ог­ромни очаквания за окончателния вариант. „Снимка с Юки“ претопява стереотипите за азиатскост и балканскост чрез универсални човешки ценности и надконвенционални търсения на вечните трансцендентални въпроси. Акцентира по особен начин върху философските теми за смъртта, рождение­то, престъплението, наказанието, майчинството, прошката и покаянието, кармата…

В пистата на абсолютното потапяне в чуж­да културна среда се реализират няколко инте­ресни и безспорно силни заглавия.

„Затънтен“ (2014, реж. Радослав Шарапанов, 11 мин.) е независим дебют. Заснет с професио­нални актьори и натуршчици в Хонгонг. Лента­та разказва за пътуването на млад журналист из остров Лама в търсене на Чоу Юн Фат, звездата на хонконгското кино, с цел да го интервюира. Но вместо това журналистът неочаквано нами­ра стимулиращо запознанство, което му отваря друг поглед към света. „Затънтен“ интерпретира по талантлив начин естетиката на източните кинематографии, като води с финес към вселените на признати авто­ри като Джеймз Ли, Ерик Ку и Пен-Ек Ратанаруан. Шарапанов прави еле­гантен, красив и флуиден кино-soul searching (търсене на душата). Бъл­гарският филм, който изобщо не прилича на български (!), се отличава с изящен визуален език и сътворява сензитивни картини, които комуни­кират със зрителя на други нива.

„Тай дзи“

Игралните късометражни фил­ми на Яна Лекарска „Като захарен па­мук“ (2016), „Ноември ще бъде май“ (2017), „Тук и сега“ (2018) са също много повече корейски като стил, светоусещане и архитектоника, и всъщност това е едно от големите им достойнства. В нейните филми откриваме съвсем различни персона­жи, отново абсолютно нетипични за българското кино (доминирано от твърде много задушаваща действителност, която живеем до втръсване). Южнокорейската реалност безспорно е друга, това прави екранните творби привлекателни – както за почитателите на азиатско кино (които у нас по отношение на Корея не са малко), така и за неизкушения зрител. Новелите ù се отличават с топлина на разказа, копнеж по красотата на жи­вота, мекота във воденето на филма. Има някаква отдавна забравена нормалност и естественост в персонажите, които не са деформирани от би­