Автор: доц. д-р Андроника Мàртонова

Въпросът за идентичността в бъл­гарското игрално кино като теоретичен проблем широко се дискутира в нашето ки­нознание през призмата на националната кинематография. През различните епохи на историческо развитие на родната филмова продукция идентичността приема различни величини, посоки, мащаб и репрезентации на екрана. Основно се опитва да отговори на въпроса „Кои сме ние?“ и да се легитимира пред света. До голяма степен съпоставката и под­чертаването до хиперболизация на контрас­тите между Аз и Другия, Чуждия са работеща формула, която ефективно се употребва в българското игрално кино – и пълнометраж­но, и късометражно. Често твърде локални репрезентациите на идентичността риску­ват да останат неразбрани за широк кръг от чужда зрителска аудитория. От друга страна, разширяването на контекста и извеждането на регионална проблематика ситуира филма на едно друго ниво, може би по-понятно в аре­алите на балканското и югоизточноевропей­ското кино. Доста по-трудна задача се оказва търсенето и адекватното позициониране на универсални послания, които умело диалоги­зират с глобалния екран и публики.

„Ага“

В своите анализи върху кризите на иден­тичността в еволюцията на българското кино Ингеборг Братоева-Даракчиева /1/ неедно­кратно подчертава, че в динамичната епоха на глобализация вече говорим за детерито­риализация на съвременната култура като цяло, а понятието национално кино става все по-проблематично за осмисляне, тъй като идентичността на екрана се конструира по съвсем различен начин, адекватно отговарящ на идеята за мултикултурализма и дори деба­та за културния плурализъм. Навлизането на копродукционните модели създава предпос­тавки за активен диалог между традициите на отделните кинематографии и затова все повече се говори за киното на наднационалния филм, транснационален филм и стил, глобална кинематографична култура, хибридни културни идентичности „Въпреки че все още е възможно да се определят доминиращи теми в една или друга национална кинематография, задължителното „проектиране“ на една нация в нейното кино все повече отстъпва на универса­лизма. Това важи с пълна сила и за българското кино от последното десетилетие.“/2/. Екранните изкуства с лекота децентрализи­рат културната идентичност, като я отварят смело навън. Копродукциите предоставят велико­лепната възможност за взаимопроникване и опоз­наване на различните културологични пластове и специфики. Филмови творби имат и уникалния шанс да надскочат собствените си национални и регионални пазарни, фестивални и познатите (ав­тохтонни) зрителски територии и да преминат през границите, достигайки до над- и трансна­ционалните полета на екранната комуникация. За да се срещнат с новите глобални зрители, удачно дефинирани от Арджун Ападурай с термина „дете­риториализирани зрители“/3/.

„Затънтен“

През последните шест години се появиха ня­колко произведения, някои от които не са копро­дукции, които вкарват в кадровото пространство заиграване с много различни и даже неупотребени досега идентичности, заедно с прилежащите им шаблони на репрезентации: българската и тази – в най общ план – на Далечния Изток. Определено това е нещо абсолютно ново – да се реализират ори­гинални теми и сюжети по оста България – Азия, да се вкарат непознати, привлекателни персона­жи, често дори в абсолютно непозната културна среда. Всъщност филмите са именно в тези две направления: първи вариант – сблъсъкът между българското и азиатското в контекста на род­ната ни действителност; втори вариант – без­прецедентното потапяне в далечни територии, където властват други естетически конвенции, светогледи, поведения и, разбира се, в своя ком­пендиум пораждат други наднационални и катего­рично универсални смисли и послания.

В първата графа веднага попада късометраж­ният „Жълто куче“ (2012, Мария Николова, 27 мин.), който е с няколко награди за режисьорски дебют в категория късометражен филм от Международ­ния филмов фестивал в Кипър през 2012; награда на публиката от Международния филмов фестивал в Канск, Русия, също през 2012. Филмът е изграден по схемата момче среща момиче и е разказ за невъз­можната любов, решен в ключа на магическия ре­ализъм.

Тома e млад писател, който завършва първия си роман и живее в София. Мисаки е художничка, която пише и илюстрира детски книги, и е може би