Автор: доц. д-р Андроника Мàртонова
Въпросът за идентичността в българското игрално кино като теоретичен проблем широко се дискутира в нашето кинознание през призмата на националната кинематография. През различните епохи на историческо развитие на родната филмова продукция идентичността приема различни величини, посоки, мащаб и репрезентации на екрана. Основно се опитва да отговори на въпроса „Кои сме ние?“ и да се легитимира пред света. До голяма степен съпоставката и подчертаването до хиперболизация на контрастите между Аз и Другия, Чуждия са работеща формула, която ефективно се употребва в българското игрално кино – и пълнометражно, и късометражно. Често твърде локални репрезентациите на идентичността рискуват да останат неразбрани за широк кръг от чужда зрителска аудитория. От друга страна, разширяването на контекста и извеждането на регионална проблематика ситуира филма на едно друго ниво, може би по-понятно в ареалите на балканското и югоизточноевропейското кино. Доста по-трудна задача се оказва търсенето и адекватното позициониране на универсални послания, които умело диалогизират с глобалния екран и публики.
„Ага“
В своите анализи върху кризите на идентичността в еволюцията на българското кино Ингеборг Братоева-Даракчиева /1/ нееднократно подчертава, че в динамичната епоха на глобализация вече говорим за детериториализация на съвременната култура като цяло, а понятието национално кино става все по-проблематично за осмисляне, тъй като идентичността на екрана се конструира по съвсем различен начин, адекватно отговарящ на идеята за мултикултурализма и дори дебата за културния плурализъм. Навлизането на копродукционните модели създава предпоставки за активен диалог между традициите на отделните кинематографии и затова все повече се говори за киното на наднационалния филм, транснационален филм и стил, глобална кинематографична култура, хибридни културни идентичности „Въпреки че все още е възможно да се определят доминиращи теми в една или друга национална кинематография, задължителното „проектиране“ на една нация в нейното кино все повече отстъпва на универсализма. Това важи с пълна сила и за българското кино от последното десетилетие.“/2/. Екранните изкуства с лекота децентрализират културната идентичност, като я отварят смело навън. Копродукциите предоставят великолепната възможност за взаимопроникване и опознаване на различните културологични пластове и специфики. Филмови творби имат и уникалния шанс да надскочат собствените си национални и регионални пазарни, фестивални и познатите (автохтонни) зрителски територии и да преминат през границите, достигайки до над- и транснационалните полета на екранната комуникация. За да се срещнат с новите глобални зрители, удачно дефинирани от Арджун Ападурай с термина „детериториализирани зрители“/3/.
„Затънтен“
През последните шест години се появиха няколко произведения, някои от които не са копродукции, които вкарват в кадровото пространство заиграване с много различни и даже неупотребени досега идентичности, заедно с прилежащите им шаблони на репрезентации: българската и тази – в най общ план – на Далечния Изток. Определено това е нещо абсолютно ново – да се реализират оригинални теми и сюжети по оста България – Азия, да се вкарат непознати, привлекателни персонажи, често дори в абсолютно непозната културна среда. Всъщност филмите са именно в тези две направления: първи вариант – сблъсъкът между българското и азиатското в контекста на родната ни действителност; втори вариант – безпрецедентното потапяне в далечни територии, където властват други естетически конвенции, светогледи, поведения и, разбира се, в своя компендиум пораждат други наднационални и категорично универсални смисли и послания.
В първата графа веднага попада късометражният „Жълто куче“ (2012, Мария Николова, 27 мин.), който е с няколко награди за режисьорски дебют в категория късометражен филм от Международния филмов фестивал в Кипър през 2012; награда на публиката от Международния филмов фестивал в Канск, Русия, също през 2012. Филмът е изграден по схемата момче среща момиче и е разказ за невъзможната любов, решен в ключа на магическия реализъм.
Тома e млад писател, който завършва първия си роман и живее в София. Мисаки е художничка, която пише и илюстрира детски книги, и е може би