Автор: Боряна Матеева

© Константин Вълков

В българската култура и изкуство има много малко уни­версални личности (не онази ми­тична „хармонично развита лич­ност“ от времената на Людмила Живкова, разбира се), които се реализират на най-високо про­фесионално ниво във всяка об­ласт, до която се докоснат. От по-старо време се сещаме за Сирак Скитник, но той не е бил кинорежисьор. След това идва Иван Андонов – голям актьор, режисьор на малко известни анимационни и много известни игрални филми, художник. Но той пък не е правил документално кино, не е бил преподавател и организатор на фестивали. То и Анри не е бил актьор, освен в собствения си житейски филм.

Шегата настрана, в послед­ния над половин век Анри Кулев е точно такъв „универсалист“. Художник, карикатурист, гра­фик, илюстратор, след ударен пробив в анимацията в средата на 70-те разбутва пластовете, вкарва нови теми и личен стил, белязан със силна експресия и де­формация. Прокарва философски и сюрреалистични мотиви, аб­сурда, гротеската, нов нарати­вен модел, различен от притчо­вата линеарност на прочутата Българска анимационна школа. Обогатява палитрата и духа ù, надгражда нови пространства, внася нови обеми. После идва опитът в игралното – „Смъртта на заека“ (1982), втурване в документалното – „Сънувам му­зика“ (1983), паралелно с пълна пара продължава анимационната линия – идват филмите от цикъ­ла „Анини приказки“ по Стефан Цанев, после „Веселякът“ (1987). На ръба на промените се появява игралният „Бащата на яйцето“ (1991) по сценарий на Борис Христов – непобиращ се в никакъв жанр – фентъзи, фантастика, антиутопия, антивоенна при­казка?

След демокрацията Анри Кулев става един от първите продуценти. Канят го и за ос­новател на програма „Анима­ция“ в НБУ – там се посвещава на младите и с времето става професор. Режисурата не изо­става, мощно се разгръща. Ще споменем само игралните му