После изведнъж става сери­озен: „Чак когато се прибрахме в Мали, разбрахме какво точно се е случило. За съжаление, веднага след като се върнахме, настъпиха опустошения­та от свалянето на управлението на Кейта, и беше необходим много кураж, за да продължиш да работиш. Аз обаче запазих тази китара, която днес отново се завърна при мен“.

Кейта, припомняме, е президентът Мобидо Кей­та, лидер на малийкото националноосвободител­но движение, социалист и идеолог на панафри­канизма, свален през същата година с пре­врат от генерал Муса Траоре, чието военно правителство (ос­танало на власт до 1991 г.), неспособно да се справи с икономи­ческите проблеми на страната и с теж­ките засушавания през следващите две десетилетия, обри­ча на гладна смърт, според официалните данни само за 1973– 1974, около 100 хиляди души. През 80-те пък Али Фарка Туре губи своята любима казан­лъшка „Кремона“, с която може да бъде видян на доста снимки от онези години, в това число по обложките на някои станали с времето леген­дарни негови албуми като Radio Mali и преиздаде­ния десетилетия по-късно в Европа Red & Green.

Архив на World Circuit

Историята си има и продължение, което тряб­ва да разкажа от първо лице, приближавайки се, ако позволите. Електронното ми приятелство с шотландеца Дейв МакГуайър, лицето за кон­такти с медиите на британския лейбъл World Circuit (издатели и продуценти и на други класи­ци на ХХ век от Африка и Куба като Уму Санга­ре, Тони Алън, Тумани Дабате, „Оркестра Баобаб“, Шейх Ло, Омара Портуондо, Гуахиро Мирабал и по­койните вече Орландо Качаито Лопес, Мигел Анга Диас и Ибраим Ферер), датираше вече от около две години. Дейв ми изпращаше техни издания. Аз ги пусках по радиото и понякога му пращах по ня­кой имейл, за да го попитам за опции за телефон­но интервю с някой от артистите им. Специал­но за Али Фарка Туре ми се наложи да по­чакам няколко месеца – тогава телефон­ните връзки с Афри­ка клоняха към почти пълна нечуваемост (имам в аудио архива си такова интервю с Шейх Ло) и Дейв пред­ложи да изчакаме, до­като Али дойде в Ев­ропа… А той не беше идвал вече цяло десе­тилетие, избирайки спокойния живот на село, земеделието и записите в домаш­ното си студио (по­строено от World Circuit в Ниафунке) пред турнетата и живота на звезда, като каквато той съвсем не се възпри­емаше.

И ето – края на януари 2005 г. е – нечовешки студ и снегове, сковали София. И Дейв ми звъни: „Али ще свири в „Бозар“ в Брюксел. Специален концерт ще е. Можеш ли да му намериш китара „Кремона“, за да го изненадаме? Имаш… два дни до концерта“. Да добавя още, че имах също така само 5–10 лв. в джоба си до началото на другия месец – стандар­тът на живот на мнозина от нас тук в разгара на лютата зима, особено ако се гнусим да работим в мейнстрийм медии. Но такова нещо отказва ли се? Та, в продължение на 24 часа обикалях улиците като луд, писах мейли и звънях телефони… Всички стари, които открих, „Кремони“ бяха в плачевно състояние. Накрая се оказа, че моята лична (е, на чичо ми, де, но във всеки случай тази, на която съм се учил да свиря и с която съм почувствал блуса за първи път с пръстите си, ъъъ, тук за души и уши не говорим – там е ясно), та, оказа се, че моята китара е в най-добро състояние от 15-те, които открих. Тя са­мата беше забравена под леглото на мой колега в „Младост 4“ – място, което не ви съветвам да по­сещавате при минус 20-градусова зима. Имаше и тя една пукнатина по кор­пуса, но проф. Донко Аврамов (след съот­ветната доза пуфтене и скептицизъм) успя да закърпи до първи­те слънчеви лъчи на следващия ден. Е, то слънце нямаше, но, да, успя. До края на деня Явор Раковски (между другото, уникален български китарист, за когото сигурно малцина са чували) ми донесе и втора „Кремона“ – също в добро състояние. И аз се обадих на Дейв…

Архив на World Circuit

След 3-минутни изчисления на DHL-услугите, той ме попита: „Искаш ли да дойдеш да гледаш концерта в Брюксел утре вечер и да му донесеш китарите лично? Ей сега ще ти запазя самолетен билет“… И така. Да, концертът беше специален. От тези, които се помнят цял живот. Там видях на живо за първи път и Басеку Куяте и Тумани Ди­абате, но това е друга история. И до ден днешен, като срещна някой от музикантите от групата на Али – я на турне със сина му Вийо Фарка Туре, я с племенника му Афел Бокум, всички се сещат за тази вечер. Кралят на блуса от поречието на река Нигер, човекът, сравняван съвсем заслужено и адекватно с Джон Лий Хукър, се разплака, виж­дайки китарите.

А в края на интервю­то ни, правено някол­ко месеца по-късно, той казва: „И ако ня­кой ден имам възмож­ността, бих посетил София още веднъж през живота си“… Това, което със сигурност можем да твърдим, е, че частица от него е тук с нас в Бълга­рия и в настоящия момент, когато бедната ни и консерва­тивна пост-соцсце­на най-после взе да се отваря към съвре­менна африканска му­зика и в рамките само на следващия месец – между 7 и 9 септември в Плевен (в парка на Регионалния исторически му­зей) и на 10 септември в София (в Първо студио на БНР) ще видим уникални артисти като трио­то на балафониста Мамаду Диабате от Буркина Фасо и групата на Кинг Аишоба и Аюуне Суле от Гана…. Следва продължение. С акцент именно аф­риканските присъствия в българския културен живот през последното десетилетие. До след­ващия брой.