Боряна Матеева

С три номинации и един „Оскар“ за късометражна анимация, с най-високите награди от Ане­си, Загреб, Хирошима, Отава и къде ли още не ру­ският режисьор Александър Петров (род. 1957) от години е на върха на световната анимация. Ако не го познава, човек никога не би предположил, че този скромен, вглъбен и спокоен мъж с достойна осанка е истинска „звезда“. Живее и работи в Яр­ославл, близо до село Пречистое, където е роден. Избягва светската суматоха и цяло чудо е, че се е съгласил да бъде в журито на Тринайстия свето­вен фестивал на анимационния филм във Варна. Всъщност в България го довежда приятелство­то с Анри Кулев – артистичен директор на фес­тивала и носталгичният спомен от младостта – първата си награда получава именно във Варна през 1989 за филма „Крава“ по разказ на Андрей Платонов. Критиците дефинират стила му като „романтичен реализъм“, но това е книжно и много условно определение.

Техниката, която Александър Петров използ­ва и в следващите си световно признати филми „Сънят на един смешен човек“ (1992), „Русалка“ (1997), „Старецът и морето“ (1999) и „Моя любов“ (2006), е позната като „живопис под камера“. Как работи майсторът на тази техника? С обикно­вени маслени бои, които всеки може да си купи от магазина, но които трябва да са „прозрачни“, за да пропускат светлината през слоя си. Рисува на стъклен плот осветен отдолу, с 3–4, макси­мум 6 цвята. Експресията се получава от смесва­нето им, от това дали пластът е по-тънък или по-гъст, като най-важна, разбира се, е ръката на художника, уменията и талантът му. Александър Петров казва, че при полагане на боите използва различни инструменти – гумички, четки, пръчки, парцалчета, но най-вече пръстите си, с които живописната тъкан е оформяна като тесто, и признава, че, когато рисува, между пръстите му и картината протича нещо като електричество.

„Русалка“