Данчо бе потърсил спасение в „АкаТаМуС”. Той бе от самотните. Не бе се приобщил към мъжките игри. Не можеше да ухажва, не бе особено остроумен, не можеше да изрази мислите си. Ако речеше да обясни нещо, от устата му излизаше неясно и накъсано гъргорене, което угнетяваше. „АкаТаМуС” го приюти като слушател. Нищо не искаха от него, а му разрешаваха по цели дни да седи в някой ъгъл и да зяпа.

А той четеше философска литература. Пристрасти се да отглежда плодове – работеше на изполица във вилата на едного. За отплата му даваха да си набере от градината. Той пълнеше джобовете си с ябълки и ги раздаваше на първия срещнат познат.

Притежаваше необикновената способност да хипнотизира (или как да си обясним?!) Как да си обясним, например, че можеше да премине на летището граничния, митническия контрол, проверката за оръжие и да се озове в неутралната зона, за да връчи подарък на някой отлитащ – ябълка или орехи.

Тези дълги предварителни биографии родиха важната им сцена във филма: в „Кулата” октоподът от танцовия номер се гаври със заплеса Данчо (Димитър Марин) и го залива с бира. А Катя се разревава от жал към него. И към себе си…
По подобен начин дадохме шанс на всеки да има поне по една ключова сцена.
Обичам ги всичките и намирам, че до един изявиха таланта си.
Но ако трябва да отделя все пак някого – това е Мария Статулова. След „Авантаж” тя игра в доста филми, но в повечето все еднотипни роли – на мачкана от живота слаба жена. Съжалявам, че „АкаТаМуС” не придоби популярност, защото ролята на Мария в този филм е на силна жена, на жена, която е превъзмогнала ударите на съдбата, преглътнала е изневярата, преодоляла е самотата и е съхранила любовта си. Ако питате мен, то тази й роля е една от най-добрите й в киното!

Откъс „Кристи”. В откъса: Ен Ен – Ивайло Христов, Кристи – Мария Статулова

Унгарците

През 1988 година нямаше „зелен екран”, нямаше и помен от компютърно генерираните ефекти (CGI). А аз исках на финала героинята на Таня Шахова да се вдигне във въздуха и да внуши на покрусените от току-що случилата се катастрофа малки момичета същото умение – да литнат над пода. (Между другото, не намирам описание на този финал в режисьорската книга. Очевидно е възникнал вече по време на снимките.)
Пламен Сомов рови в техническа литература и откри, че в Унгария имало специалисти, които могат да осъществят приумицата ми.
Дойдоха двама симпатяги, донесоха сложна система от въжета, колани и макари. Монтираха изобретението си в бившия цех на „Захарна фабрика”, сред декора ни. Преметнаха въжетата през гредите, закачиха противотежести, а през чаталите на героините, под костюмите им скриха подемните колани, от които излизаха тънки, невидими жици. Трябваше така да осветим сцената, че жиците да не се виждат. Не беше възможно тогава да се „изтрива” от изображението излишното. Сега това го правят дори начинаещи в спец ефектите; подобен полет днес не удивява никого, ала ние много се гордеехме с постижението си. Има една снимка, на която и аз съм се вдигнал наперено във въздуха, ухилен до уши.


Във въздуха

Сприятелихме се с унгарските момчета Ференц и Йожев. Заведохме ги с Пламен Сомов в ресторанта на Дома на киното. След вечерята ги изпращахме към техния хотел „България”.
Пролетта на 1987 година. Вървим с унгарците по улица „Веслец”, която опира в Партийния дом, стигаме до „Дондуков”, пресичаме го, стъпваме на тротоара отсреща, който граничи с Цитаделата. От сянката до входа се отделя военен с автомат, който повелително сочи с ръка да се върнем на отсрещния тротоар. Ние с Пламен бързо пресмятаме на ум „две и двеста”, загряваме защо е охраната, дърпаме събеседниците си в указаната посока. Ала свободните духове на нашите унгарски гости не искат да се подчинят. Те почват да питат: „Защо?” Докато им обясняваме полугласно, въоръженият насочва дулото на автомата към нас.
Тогава единият от унгарците му се изрепчи и го попита високо, на руски, защо да не могат да минат към хотела си. Стражът се смути от руския език, поколеба се, сетне махна с ръка да продължим по „партийния” тротоар, но ни сподири до Младежкия театър.
Унгарците не ни упрекнаха, че бяхме готови да се подчиним…
И за тази случка си спомням, когато ми заговорят с носталгия за „Татовото време”.
Иначе, във филма Таня Шахова се повдигаше над пода, крещеше на момичетата, те се осмеляваха, политваха за малко, но тупваха обратно, а над тях кънтеше гласът на Таня:

– Вяра трябва! Вяра! Иска се вяра!

Откъс „Вяра се иска”. В откъса: Ен Ен – Ивайло Христов, Мая – Таня Шахова, Страхил Цветков – Филип Трифонов, Светка – Радосвета Василева, Асен Делон – Илиан Балинов, Динко Дионисиев – Атанас Атанасов, Кармина Бурана – Мартина Вачкова, Кристи – Мария Статулова; танцьорки – Юлия Байчева, Ваня Ставрева и гимнастички.

Беше време на надежда, на вяра в промените, които се задаваха…