Рангел ме придума да опитам новата технология.
– Грехота е! – рече. – Ти правиш мюзикъл! Долби стереото ти идва дю шеш!
И още ме ожалваше:
– Жоро, Жоро, къде си тръгнал? Американците като почват мюзикъл, избират измежду 3000 кандидати 30. А ти имаш да избираш измежду минус трийсет!
Кой да слуша?

Пламен Сомов-Сома

Ако в „Мерата” съдбата ни закриляше, то в „АкаТаМуС” се налагаше през цялото време да вървим срещу косъма! И писането на сценария, и снимките в „Мерата” минаха на един дъх.

А сценарият на „АкаТаМуС” се препъваше в какви ли не варианти в течение на четири години.

А Славчо и Жоро-Жози предпочетоха да идат във „Време разделно”. Може би не вярваха докрай в мюзикълното приключение…

Аз останах без верните си помощници.

Слава Богу, Пламен Сомов-Сома се съгласи да бъде оператор. Ние с него се знаехме отдавна, още от „Изпит”, в който той бе асистент на оператора. Сетне в „И дойде денят” и в „Авантаж” той бе втори оператор на Славчо. Снима се като актьор в „Мера споредъ мера” и даже засне като оператор един от епизодите – този с едноутробните братя близнаци, защото Радослав бе изискан за ден-два във филм от правителствено значение. (И това го имаше в ония времена!) Сома заместваше понякога Славчо в документалните филми за Нешка и ме спечели с рефлекса си да лови събитието. Той дойде в „АкаТаМус” като човек от нашия екип и не ме подведе – неговите умения бяха от школата на Славчо. А и около него бяха приятели – втори оператор му бе Форко.

Жоро – Жози ми препоръча Краси Вълканов. Прекрасен театрален художник, той нямаше опит в киното, но пък имаше идеи и желание. Обаче преди началото на снимки Краси замина на специализация във Франция. Замени го Георги Попов – внук на знаменития кинохудожник Джон Попов. Попето наследи започнатото от Краси и го разви.

Но всичките тези сътресения бяха нищо в сравнение с премеждията по танците.

Танците

Със снимките закъсняхме фатално – що се отнася до танците. Уговорката с Нешка бе да снимаме през зимната й мъртва пауза, докато не я бе засмукал състезателният цикъл. Не сколасахме. Тя постави половината танци и след това я завъртя състезателната подготовка. За танците, които снимахме вече през късната пролет в  „Захарна фабрика”, на нея не й стигна времето.
Връщане назад нямаше. Бяхме построили сложен декор в сградата на рушащата се фабрика; на терена се бяха стоварили 118 (сто и осемнадесет) артисти, танцьори, мимове, гимнастички, акробати…  Отделно над 60 човека наброяваше екипът. Трябваше да се работи!..
Късната пролет бе мразовита. Момичетата бяха по трика. Една не каза „гък”! Тогава си дадох сметка как спортът възпитава и калява. Не само търпяха лишенията стоически, но и ни една не се поболя. Артистите и екипът бяха мои приятели – те ме разбираха и съчувствието им се изразяваше в търпение. Актьорските сцени ги избутахме някак-си в студа.
Дойде ред на танците. Не можех да ги отложа. Алтернативата да ги снимам през следващата зима бе невъзможна – най-малкото заради физическите изменения, които щяха да настъпят с момичетата-гимнастички. Те заради нас се пазеха да не трупат килограми! Нямаше как да гладуват още девет месеца! Това бяха (освен Лили) състезателките от знаменития златен ансамбъл от Валядолид: Поли Кръстева, Светла Чобанова, Вики Димитрова, Мария Минчева, Краси Божилова. Действащите състезателки (Бианка Панова, сестрите Адриана и Камелия Дунавски, Юлия Байчева, Ваня Ставрева и други) дойдоха – кой за ден, кой за два, изтанцуваха своето и се прибраха да се готвят за предстоящите състезания. Но Лили, момичетата от ансамбъла, както и Здравка Чонкова, Тереза Карнич, Даниела Грънчарова бяха всеки ден с нас. Те свършиха работата!
За тези години, през които (по определението на жена ми) аз „бях гимнастичка”, научих някои неща за хореографията. Бях схванал, че Нешка съставя своите композиции от отделни елементи. Всеки един от тези елементи изразява определено състояние, определено чувство.
Казах:
– Момичета, предстои ни танц, който изразява агресия! Моля ви, припомнете си и ми покажете всички елементи, които изразяват агресия!
Запалиха им се очите. И се почна една надпревара да ми демонстрират елементи на агресия. На нас с оператора Пламен Сомов-Сома не ни оставаше нищо друго освен да ги снимаме един по един – като части от бъдещия танц. Подобни елементи ми предложиха и мимовете. И тях заснехме. Включиха се и акробатите. Снимахме, снимахме… Без план, без привидна връзка. Момичетата се развихриха, услади им се да си спомнят. Почнаха да обединяват елементите. Ние ги пригаждахме към декора и осветлението; сменяхме ракурсите на камерата. Не изпаднахме в паника.
Слава Богу, Нешка ми беше показвала танци на съвременните хореографи – Морис Бежар, Пина Бауш, Иржи Килиан… Боб Фос го бяхме анализирали заедно. Тя ми обърна внимание, че знаменитият танц „Аеротика” в „Ах, този джаз” не е бил поставен нацяло предварително. Изпълнителите не го играят от начало до край. Идеалният синхрон, чистотата на движенията трудно се постигат безупречно в дълъг танц. Затова те проиграват отделните елементи, изпипват кратките откъси до съвършенство. А сетне Боб Фос – самият той е хореограф, но и режисьор – съчленява танца на монтажната маса.
Това ми предстоеше!
Като Лили дойде да гледа монтажа в Киноцентъра, тя скептично се отнесе към своето изпълнение (това й е в характера), но каза:
– Танцът е станал!
Гордея се с тази оценка.

Откъс „Танцът от елементи”. В откъса: Ен Ен – Ивайло Христов, Агнеса – Лили Игнатова, Светка – Радосвета Василева, Кристи – Мария Статулова, Мая – Таня Шахова, другарката Капудалиева – Иглика Трифонова, Страхил Цветков – Филип Трифонов, Кармина Бурана – Мартина Вачкова, Асен Делон – Илиан Балинов, Пено Пенов – Людмил Хаджисотиров; бивш акатамовец – Марио Кръстев; танцуват Бианка Панова, Здравка Чонкова, Поли Кръстева, Светла Чобанова, Вики Димитрова, Мария Минчева, Краси Божилова, Тереза Карнич, Даниела Грънчарова, Иван Недялков, Александър Морфов; гимнастички, мимове, акробати. Музика – Пламен Джуров, Стефан Драгостинов, Теодоси Спасов

Актьорите, актрисите

Намислих и поканих в „АкаТаМуС” всички актьори и актриси, на които бях дал старт в предишните си филми: Филип Трифонов, Роз Мари де Мео, Мария Статулова, Радосвета Василева, Жана Мирчева, Таня Шахова, Мартина Вачкова, Ицо Джорлев – Илиан Балинов … (Само Пламена Гетова беше заета и не можа да дойде. Освен тях Наско Атанасов и бившата ми студентка Иглика Трифонова изиграха впечатляващи роли). Знаех, че ми предстоят трудни снимки, исках да се обкръжа с близки хора, с които да се разбирам от половин дума. Пък и нали пусто искахме да представим „АкаТаМуС” като люпилня на таланти? Е, тези, гореизброените, се бяха „излюпили” някак–си в наши общи филми. Не можеше и дума да става да са просто статисти. Постарахме се, измислихме всекиму биография, случила се след напускането на „АкаТаМуС”. В режисьорската книга на филма намирам тези бележки. Ще си позволя да цитирам някои, за да се види какво сме крили „под айсберга” с надежда да пробие „връхчето” му във филма:

Катя (героинята на Жана Мирчева, която идеше с името си от „Трампа”) избягваше да се спречква с колежките си в училището. Тя странеше от тия преждевременно надебелели жени в плетени домашни жилетки, защото колчем заговореше за поезия, чуваше едно „Стига си се занасяла!” Предпочиташе да рецитира пред децата, да им внушава и да преживява. Тук поне никой не можеше да я спре…

Катя получи поканата за юбилея и го възприе като събитие. Готвеше се дълго за пътуването, предварително си осигури заместничка, излъга, че детето й е болно. Случи на позната детска лекарка, която й даде извинителна бележка. Облече най-подходящото за случая и – разбира се – то бе крайно непрактично.

Катя бе пътувала цяла нощ с влака. Изглеждаше недоспала. Момченцето й беше пъргаво като нея някога. Много си бе мислила каква „молитва” да изрече на прага. Премисляше наум вариантите, колебаеше се между Емили Дикинсън и Вазов. Стихът на американката („Аз никоя съм. Ти кажи ми кой си”) издаваше сегашното й състояние. Но не й се щеше да се жалва, нито пак да се държи предизвикателно.

Кристи обясняваше превъзбудено:

– Всеки, който прекрачи прага на „АкаТаМуС”, трябва да изрази себе си или чрез стих, или да изпее нещо или да изтанцува! Хайде!

Както и да се облечеше, Кристи си оставаше учителка: тонът й – назидателен; усмивката – преднамерена; погледът – неадресиран. Някога Катя я обожаваше. Сега откри, че потръпва от досада, както когато говореше нейният завуч.

Катя ( с детето на ръце) пристъпи. Каза:

– „Малко цвете съм в полето

Любя полския ветрец.

Любя въздуха, небето.

Аз съм синият синчец!”

– Встъпвай, Кате! – с театрален жест предостави входа Кристи.

Катя влезе. Когато очите на женицата свикнаха със светлината, тя видя Данчо…

… Данчо бе влюбен някога в Катя. Навремето, в годините на техния „АкаТаМуС”, Катето бе ефектно, пъргаво и вечно засмяно момиче. От нея лъхаше на здраве. Тя се гласеше да живее интересно. Очакваше загадъчното, но бляскаво неизвестно. Не можеше и да обърне внимание на Данчо загубеняка.