– Искат да ми вземат страха. Що се казва „взимам му страха”, като страх се дава? Безплатно, но с лихва. „Искате ли малко страх?” – „Не, мерси, имам си.” – „Така ли? Откъде?” – „От мама. Мама ме плашеше с татко, че щял да ми хвърли едно кило бой. Татко ме плашеше с другарката, че щяла да ми намали поведението. Другарката ме плашеше с директора, че щял да ми даде лоша характеристика за университета. Университетът ме плашеше с лошо разпределение, а разпределението – с пета глуха”… А сега петата глуха иска да ми вземе страха. Не си го давам! Страхът си е мой! Сам го брах. Страх брах!

Откъс „Страх брах”. В откъса: Ен Ен – Ивайло Христов, Агнеса – Лили Игнатова.

Мисля си, че този монолог и епизодите след него (компромисът, бунтът, катастрофата) са причината, поради която цензурният „мини-съвет” наложи забрана „АкаТаМуС” да бъде показван в чужбина с резолюция „Без международно разпространение!” А бе стигнало до ушите ми, че са го искали от Франция, от Швеция… Цензурата бе станала перфидна. Вече не спираха филми, но ограничаваха показа им.

Аз завърших филма в тревожно за властимащите време. На 8 март 1988 година в залата на Дома на киното бяхме учредили Комитет за защита на Русе. Бяха се записали в този комитет много хора, бяхме избрали ръководство, бяхме излезли с прокламация да спасим въздуха на град Русе. Всъщност, това бе една от първите масови опозиционни прояви и в Партийния дом много се изплашиха. Взеха (по тяхната терминология) „крути мерки”. Не е тук мястото да описвам репресиите срещу организаторите и заподозрените. Малина Петрова, която бе душата на това събитие, хубаво разказва за него в блога си: https://malinapetrova.com/blog/1729

Само напомням, че Нешка Робева бе една от подгонените…

Кулата

Като пиша „измишльотина”, то не значи че и в този филм не стъпвахме върху проучване на житейските ситуации. Преди всичко, цялостното поведение на момичетата и на Ивайло вътре в халето на „АкаТаМуС” възпроизвеждаше атмосферата от гимнастическите зали на Нешка. Аз бях им се нагледал, бях попил и нейното поведение, и това на възпитаничките й. Пък и самите момичета бързо-бързо пренесоха своите навици в декора. Те си седяха естествено по мокета на пода и по време на репетиции, и по време на снимки, скупчени на групички, бъбрещи. За тях декорът бе една поредна зала…

Кулата на Динко Дионисиев, когото така майсторски изигра, изпя и изтанцува Наско Атанасов, също ни бе подсказана от житейска ситуация. Жена ми пътуваше с концерти из провинцията. След едно турне тя ми разказа как нейде в Лудогорието местните големци я завели на вечеря в една кула насред полето. Отвън тя приличала на силоз, ала вътре била обзаведена луксозно според вкуса на партийната номенклатура. Опитахме се да пресъздадем този кич в декора, който построихме в Киноцентъра. Е, добавихме малко от себе си, но знаехме, че не лъжем.

Кулата като фасада и вътрешна обстановка бе важна, разбира се, но много по-голямо бе смисловото й натоварване. Тя бе светът на Динко Дионисиев. Във фамилията бе закодиран богът – архетип  Дионис. Ние отъждествявахме Пигмалион – Ен Ен с бога Аполон. Неговият девиз бе „Играта е нашият живот”. А девизът в кулата на Дионисиев бе „Животът е игра. Игра за пари.”  В края на 80-те години на миналия век битката между тези две начала се бе очертала. А в наши дни тя владее умовете и душите. Не ща да съм лош пророк, но май Дионис надделява в нея…

Откъс „В кулата на Дионисиев ”. В откъса: Ен Ен – Ивайло Христов, Агнеса – Лили Игнатова, Динко Дионисиев – Атанас Атанасов; певицата – Йълдъз Ибрахимова. Цитатният музикален съпровод е на Ценко Минкин, но върху неговата основа пее и импровизира Йълдъз Ибрахимова.

Музиката

Малко преди началото на снимки сработи един недостатък на Божидар – безмерната му самокритичност. Вече писах колко дълго той изпипва концерта си, разказвах ви за опита му да се откаже от музиката в „Мерата”, защото неговата прекрасна идея му била изглеждала дребнава, щяла била да провали филма. Тогава аз настоях и го убедих, но когато той се отказа да пише музиката на „АкаТаМуС”, никакви кандърми не помогнаха. Не знам дали сроковете го изплашиха или новите условия? Досега той винаги бе писал музиката post factum, а за „АкаТаМуС” се налагаше да приготви предварително девет различни музикални парчета – пет върху фолклорни мотиви, от които едно-две в джазови вариации; останалите четири трябваше да са пародийни, в стила на това, което днес наричаме „чалга”.

Вината за този отказ до голяма степен бе моя. Съчиняването на мюзикъл е самостоятелен творчески акт. Той трябва да узрее, да се породи като желание у самия композитор, а не да му бъде натрапен, поръчан отвън. И либретото, и музиката трябва да са възникнали преди всичко у композитора, а вече при съзнателното им оформяне той търси чужда подкрепа. Режисьорската ми агресия в случая имаше смазващ ефект.

Нещо подобно се случи и със стиховете на Миряна Башева. Имахме уговорката заедно да пишем сценария. Идеята бе тя да напише стихове специално за филма. Представите ни за мюзикъл се разминаха тотално още при първите срещи. Миряна се оттегли от съавторство. Великодушно ми предостави и печатаните, и непечатаните си стихове – да съм ги ползвал където пожелая. Това и направих. Монтирах й стиховете за щяло и нещяло.

Ала с музиката нямаше как да стане така.

Сроковете жестоко ме подпираха – филмът бе пуснат в производство.

И тогава аз се свързах с четирима различни композитори, на които раздадохме музикалните парчета. Знам за много съсценаристи във филм, знам за сърежисьори, но за мюзикъл, в който да има – в крайна сметка – седем (7)  композитори, не съм чувал. Не че е за хвалене, за назидание е! Всеки написа своите парчета. Дарин Бърнев – джазовите по фолклорни мотиви (препоръча ми го Йълдъз; за нейните импровизации върху цитатния музикален съпровод на Ценко Минкин вече разказах). Пламен Джуров и Стефан Драгостинов са автори на чисто фолклорните оркестрови композиции.

Днес с фолклора флиртуват за щяло и нещяло. Нека не ви звуча като самохвалко, но ние се постарахме да се опрем на първични народни обичаи. За танците на „Злите сили” моите асистенти обиколиха страната и записаха автентични наричания, клетви и заклинания. Ето ви названията на част от тях:

„Църна крава, църно теле…”

„Жълта река, жълта вода, жълти риби…”

„Чудно-чудно млеко, чуден човек чудно дърво отсече…”

„Бега мишка по полето…”

„Един кьорав, един ням, един глух…”

„Син ветер, червен ветер, шарен ветер…”

Гласовете на жените, които наричат, кълнат или баят, бяха вплетени в музикалната партитура.

Сред композиторите съм вписал и Теодоси Спасов – същият този знаменит днес майстор на джаз-кавала. Тогава той прохождаше. Нешка беше привлякла и него в антуража си. Дойде във филма, направи самостоятелни солови импровизации. С чиста съвест го считам за един от композиторите.

А Божидар все пак писа музика за филма. Той се опита да обедини с авторска музика доста шарената, доста разнородната партитура на деветте танца. Той стори това вече след филма. Неговата музика следваше драматургично главния герой, тя беше (както си знаехме и умеехме) вътрешен монолог на Ен Ен.

Долби стерео

В предишните глави разказах за плановия кръговрат на бюджетните пари. Напомням: Студията предаваше на „Разпространение на филми” планирани бройки филми и срещу тях получаваше съответната сума. Ала имаше екстри. Когато се произвеждаха „поръчкови филми” (парадни исторически или за Тодор Живков и неговите заслуги) техните бюджети се даваха отделно, свръх плана. С тези пари Студията обновяваше оборудването си. Така през 1987 година благодарение на „Време разделно” се закупи техника и се обзаведе звуково студио за долби-стерео технология. Людмила Махалнишка и Иван Венцеславов бяха първите звукорежисьори, които направиха „долби стерео” звук в българското кино. Людмила – във „Време разделно”, Иван – в „А сега накъде?” и в „ АкаТаМуС”.