Ивайло Христов
С Ивайло
С Ивайло се запознахме още, когато той бе ученик. След като завърших „И дойде денят”, една редакторка от телевизията (тогава единствената, националната) ме покани да съм направел предаване за филмите на антифашистка тема. Хрумна ми идея как може да стане и приех. Помолих Пшеничка (Елена Мирчовска) да покани свои приятели – връстници от театралния кръжок към Пионерския дом. Тя доведе пет момчета. Всичките на по осемнадесет години. Показах им шест знакови (според мен) „антифашистки” филма. Всеки трябваше да коментира един от тях. Едното момче се казваше Ивайло Христов. То си избра „На малкия остров” и (макар да не употреби киноведска лексика) направи доста смислен разбор. Запомних го и заради анализа, и заради характерната физиономия.
След две години го срещнах във ВИТИЗ. Следвал бил актьорско майсторство. „Милият! – ожалих го тогава. – Ще има да се мъчи с второстепенни, характерни ролички по провинциалните театри!”
Дойде ред на „Мерата”. В трета серия двама братя близнаци враждуват и се стрелят. Очевидно, че и двамата трябваше да ги играе един и същи човек. Не беше работа за натурщик. Студентите ми казаха:
– Жоро, иди да гледаш „Езоп”, дипломен спектакъл. Този, дето играе Езоп, го бива!
– Как се казва?
– Ивайло Христов.
Гледах. И се засрамих за глупавите си подозрения преди време.
Ивайло изигра двамината едноутробни братя-близнаци: Гьорче (наш) и Димитрис (гъркоманин, убиец на брат си), комуто Дилбер Танас сече главата, „оти мене даскалот така ме е учил – кога видам главата отделена от лешот, тогай да повервам дека е умрен!” „Изигра” не е точната дума. Ивайло стана различен при единия и другия. При това той постигна различието не чрез външна дегизировка. Е, вярно – Димитрис го облякохме в черно, Гьорче – в бяло, но съществената разлика бе в състоянието им. Димитрис изглежда на екрана по-плах, по-непохватен, докато Гьорче в едничкия план, в който е жив, изглежда по-див, по-напорист. Забележителното е, че Ивайло не правеше опит да изобразява представата си. Той просто се превърна в такъв.
Откъс от „Мера споредъ мера” – „Двамина едноутробни братя-близнаци”. В откъса: Ивайло Христов и Катя Иванова.
Моят ловджийски нюх помириса апетитната плячка.
По време на „Съединението” той бе актьор в Сливен. Отидох да го гледам в няколко представления. Беше различен, но винаги органичен в разнообразни роли. Харесах него, харесах Наско Атанасов. Поканих ги във филма, но до снимки не се стигна.
Като дойде ред за „АкаТаМуС”, като получих отказ от Руси за главната роля, аз отхвърлих всякакви предложения за пластични и пантомимни актьори (нали, божем, филмът щеше да е мюзикъл?) и се спрях на Ивайло. Той прочете сценария, прие; двамата писахме заедно режисьорската книга.
Ходеше в залата при Нешка да се готви за ролята, гледаше нея, гледаше момичетата и така се загледа в тях, че се влюби в Лили Игнатова.
Аз разбрах за тази любов късно и случайно. Карах още кола тогава. Возех Ивайло за Сливен, където той имаше представление. Пристигнахме надвечер. Площадът пред театъра бе оживен, населен с хора. Още щом спряхме в единия му край, Ивайло нетърпеливо надзърна и възкликна:
– Лилянка вече ме чака!
Лили бе на отвъдната страна; аз я разпознах едва след няколко минути, когато приближихме. Ала очите на влюбения се целят избирателно.
Пишехме заедно режисьорската книга във Велико Търново, където момичетата на Нешка тренираха за световното във Валядолид. По нощите Ивайло изчезваше при Лили, връщаше се късно и се тюхкаше колко тиранична била Нешка. Все едно чувах Лили да се жалва. А през деня съавторствахме.
Моят сценарий му предлагаше измислен герой в съчинена реалност. Измислената, несъществуваща Академия за танц, музика и слово (АкаТаМуС) бе заимствана от „Игра на стъклени перли” на Херман Хесе. В АкаТаМуС героите бяха длъжни да общуват само чрез стихове и танци. Преобладаваха стиховете на Миряна Башева, но вътре се цитираха поетите Димчо Дебелянов, Валери Петров, Константин Павлов, Марко Ганчев; в диалозите съществуваха цели пасажи от „Пигмалион” на Бърнард Шоу; разиграваха се ситуации от „Училище за жени” на Молиер. Ивайло трябваше да участва и в танците. Трудна задача.
Докато пишехме, той проиграваше сцените, произнасяше стиховете така, че да звучат говоримо, като в ежедневно общуване – с една дума, мъчеше се да превърне моята измишльотина в правдоподобност. Той „се заглеждаше” в героя си, аз покрай него си представях бъдещия филм. Тази приятна, но изнурителна работа се крие под надписа „с участието на Ивайло Христов”.
Талантът на този актьор е неоспорим. Чувството му за хумор и мярка са всепризнати. Ала умението му да повярва в един несъществуващ, невъзможен човек и да го направи убедителен, ме поразява и до ден-днешен.
По време на снимки Ивайло насърчаваше и водеше след себе си Лили. Тя си го гледаше с влюбени очи. Какво повече може да иска един режисьор-егоист: от живота – на екрана. Те имат две дуетни сцени, които аз харесвам много. В едната се дуелират със стихове на Миряна. Трудно се говори (именно говори, а не рецитира) в рими. Не искам да се хваля незаслужено, че заслугата е моя. Снимахме почти без репетиции. Лили превърна ритмичната реч в разговорна, а Ивайло очовечи по-отвлечените фрази с ирония.
Откъс „Ти и аз”. В откъса: Ен Ен – Ивайло Христов, Агнеса – Лили Игнатова.
Втората сцена е след бягството на героинята. Отпаднало е каноничното условие да се говори в мерена реч. Ен Ен току-що неволно е подслушал осъдителната присъда над спектакъла си. Отчаянието го е направило искрен. Той се изповядва пред Агнеса. Пред тая, която самият той доскоро е държал под страх, той разказва за своя страх.
Монологът за страха, който Ивайло произнася, бе много важен. В него бяхме синтезирали основния механизъм, с който перфидната диктатура подчинява: