Плакатът на „АкаТаМуС”. Автор – Димитър Ташев.
Йълдъз Ибрахимова
Марина се бе впечатлила от диапазона на гласа й на един рожден ден, където Йълдъз – никому неизвестна дотогава редакторка от турската програма на радиото – пяла. Беше през зимата на 81-ва. Аз поставях във ВИТИЗ „Антигона” на Жан Ануи, за която ми написа музика Боян Воденичаров – двайсетина годишен тогава, все още студент, но знаменит джазмен вече. Случи се така, че една вечер у дома на „Борис І” се събраха Йълдъз и Боян. Сбирката беше шумна и голяма, присъстваха всички студенти от състава на „Антигона” плюс Маргарита Младенова и покойният Румен Цонев. От дума на дума уговорихме Боян да седне на пианото, а Йълдъз да пее заедно с него. Бяха в приповдигнато състояние на духа и джем сешънът им бе проникновен, завладяващ, зашеметяващ. До там ни покориха, че даже Таня Шахова, за която си знаехме, че пеенето не е сред най-големите й дарби, пропя. Пропя така, че слиса Грети (Маргарита Младенова), нейната учителка.
От тогава се сприятелихме с Йълдъз. ”Звезда” означава името й. Най-лесната игра на думи е да река, че тя стана звезда. Но аз мисля, че тя си носеше звездата като кръст.
Дойде времето на покръстването – в средата на 80-те се провеждаха акции за преименуването на българските турци, прокламиран бе „възродителен процес”.
Една вечер срещнах Йълдъз на концерт в зала „България”. Бях сам. Предложих й да седнем заедно. Видя ми се покрусена, попитах я какво има. Каза:
– Току-що идвам от милицията. Смениха ми името…
Беше приела имената Сузана Ерова. Йълдъз е силна жена, не плачеше, но едно изречение от изговореното тогава се е врязало в паметта ми:
– Как ще ида сега на гроба на тате, където пише „Ибрахим Енверов” и ще му кажа: „Дошла е дъщеря ти, която не носи твоето име?”
Много ме досрамя – за народа ми, за интелигенцията му, която все още си правеше оглушки. Изрекох някакви думи на извинение пред Йълдъз.
Заведох я при Нешка. Тя хареса пеенето й, включи нейно изпълнение към композициите си.
През април 86-та щеше да се проведе поредният, Тринадесети конгрес на БКП[1]. За тържествения концерт накрая поръчаха на Нешка да участва с танцов номер, изпълнен от момичетата. Ние с нея вече се готвехме за бъдещия филм-мюзикъл. Нешка предложи:
– Жоро, хайде да си направим една репетиция за мюзикъла. Включи се като режисьор. Дават пари. Ще ушием хубави костюми, може да останат и за филма. И музиката трябва да е оригинална.
Музиката написа Пламен Джуров. Божидар вече беше се отказал да поеме отговорността за цял мюзикъл. Аз бях стигнал до еретичната идея да възложа музиката на отделните танци на различни композитори. Един от тях бе Пламен.
„Е, мислех си, Пламен ще се упражни преди същинския филм.”
Той създаде едно оркестрово парче с вплетен в него човешки глас – гласът на Йълдъз. Тя се надпяваше с инструментите. Музиката бе драматична и предполагаше подобно решение на танца. В сценария на бъдещия „АкаТаМус” имаше един танц на „злите сили”, които искаха да сломят главната героиня. Подобна драматургична схема използвахме и при „конгресния” танц.
В шивалнята на Операта ни ушиха прилични костюми, изплетоха се мрежи, в които „злите сили” впримчваха героинята…
Нешка направи силна хореография. Лили Игнатова – бъдещата Агнеса от „АкаТаМус” – правеше своя чисто танцов дебют; партнираха й момичетата от „златния” ансамбъл, които вече се бяха отказали от спорта и щяха да участват във филма.
Към края на март ме извикаха в залата. Комисия от Комитета за култура щяла да приема танца. Без да подозирам нищо, аз отидох. Момичетата изиграха номера с настроение. Ние двамата с Нешка бяхме доволни, но комисията се помайваше с оценката. Шефът й бе самият председател на Комитета за култура по прякор „Беленото яйце”. Той смотолеви, че танцът съм по себе си бил приемлив, ала музиката го смущавала. Нешка влезе в бой:
– Какво не ви харесва в музиката?
– Е, аз не съм професионалист. Има композитори в комисията – шикалкавеше „Беленото яйце”. – Да чуем тях.
Композиторът, член на комисията, бе даровит. Аз харесвах музиката му. Но бе на щат във въпросния Комитет. Той измърмори, че в музиката имало турски мотиви, които били неприемливи в сегашната обстановка.
– Какво?! Турски мотиви?! – настръхна Нешка.
– Макамите в соловото изпълнение на певицата…
Аз за пръв път чух това понятие „макам”, ала Нешка бе завършила народна хореография. Тя познаваше фолклорната терминология.
– Макамите ли били турски? Че тях ги има в толкова много народни песни?!
[1] Българска комунистическа партия