Ейбъл Ферара: Всяко нещо е импровизация

Красотата идва отвътре, но камерата успява да открие тази красота и да я покаже. Камерата е като рентген.

Колко важна е публиката за Вас? И кое е по-важно: публиката или критиката?

– Едно и също е, критиката също е публика. Ти правиш филм, за да го споделиш. Да го споде­лиш дори и с актьорите, с екипа, който също е част публиката. От друга страна, всеки е критик. Но в крайна сметка публиката е само­то кино. Ако покажеш филма си в празна зала, тогава той просто не съществува. Един филм съществува в пространството между хора­та, които са го направили, и хората, които го гледат.

Ако можехте да живеете в един от филмите си, кой бихте избрали?

– Аз живея в „Пиаца Виторио“ (документален филм на Ейбъл Ферара, 2017).

Става дума за някой от игралните Ви филми.

– Това е хубав въпрос. Трябва да помисля върху него. А ако Вие можехте да живеете в някой от мои­те филми, кой бихте избрали?

Във Вашите филми обикновено е доста опасно, но все пак вероятно бих избрала „Лошият лейте­нант“ (1992). Като стана дума за него, ми се иска да си поговорим за религиозността във Вашите филми. Четох, че вече сте будист? Колко важна е вярата в Бог за Вас.

– Моята вяра е вътре в мен. В будистката фило­софия я няма идеята за Създателя и за това, че ние дължим живота си на него и че трябва да носим в съзнанието си образа на този Съз­дател. Важното нещо са нашите действия. Искам да кажа, че всички ние създаваме света, в който живеем. Това е моята вяра, че действи­ята ти трябва да са позитивни.

Когато човек страда, той не вижда ясно нещата, а ги вижда илюзорно, вижда ги през страда­нието. Хората не са тук, за да страдат, обаче доста страдат. Смятам, че страдаме заради нашите действия и нашия начин на мислене. Би било по-добре, ако можем да виждаме неща­та такива, каквито наистина са, ако разбира­ме желанията си и сме наясно кои сме ние сами­-