60-те години на фокус:

България все така се представя в познатите форми в живопис, скулптура, графика и илюстра­ция. В българската колекция през 1965 влизат: Геор­ги Божилов, Индустриален пейзаж, 1964, м.б., пл., 100 х 70 см, НХГ, София, Ресторант на открито, 1964, м.б., пл., 100 х 70 см, НХГ, София и Портрет, 1964, м.б., пл., 110 х 75 см, НХГ, София; Димитър Киров, Старият Пловдив, 1964, м. б., пл., 142 х 100 см и Балада за Септември, 1964, м.б., пл., 142 х 100 см; Георги Петров, Семейство пред телевизора, 1964, м.б., пл., 127 х 150 см; Любен Диманов, Жени, 1964, литография, 65 х 55 см; Иван Кожухаров, 6 (шест) илюстрации, 1964, гравюра на линолеум; три от тях – 23 х 24 см; една – 15 х 10 см; една – 10 х 18 см и последната – 11 х 13 см; Анастасия Панайо­това, Семейство, 1965, цветна литография, 58 х 45 см; Симеон Венов, Цирк, 1964, литография, 60 х 40 см. От селекцията на България за Четвъртото би­енале и трите работи от Георги Божилов според каталога са вече притежание на НХГ. Механизмът на националното представяне у нас е станал ру­тинен и неотзивчив към каквито и да било проме­ни в международния форум. Избраната картина от българската колекция за общия каталог е от Георги Божилов.

През 1967, в момента на смяна на главния коми­сар на Биеналето/21/, България не е представена. То­гава във френския раздел се изявява групата БМПТ – абревиатура от първите букви на имената на четиримата участници Бюрен, Мосе, Пармантие и Торони, което звучи шеговито и като съкращение на влиятелна корпорация. Артистите са съвсем млади и игровият момент с повтарящи се като при индустриално създаден десен елементи (райета, точки и т.н.), им е особено ценен. Така те отправят предизвикателство и към понятието за реализъм, и към практикуваната абстракция, и към попарта. БМПТ апелира към артистите да престанат да се взимат насериозно. Художествените практики не създават непременно класически творби, с ореола на вечност и недосегаемост. Според преценката на Ж. Будай, изявата на групата БМПТ безспорно е най-важното събитие на Биеналето от 1967, наред с участието на първите американски минималисти и на италианското арте повера. Утвърждават се синтетичните групи./22/

През 1969 е последното българско участие. Де­сет години след основаването на международния форум организаторите предприемат реорганиза­ция: следващите една след друга национални зали са заменени от представяне в общи експозиционни пространства на различните видове изкуства, без разграничаване по националности23.

В предговора на Жак Ласан за каталога на би­еналето прозвучава убеждението, че е необходима нова организация на форума, при която работите да се съпоставят директно, а не през журирани на национално ниво колекции. От този текст на­учаваме още, че е предоставено пространство за излагане на мащабни творби извън залите. Друга важна новост е включването на ORTF/Организация на френското радио и телевизия като съорганиза­тор, а също и в съфинансирането на събитието. Организацията става активен партньор и създава добър архив за Парижкото биенале. Мащабите и ам­бициите на форума са несравними с онези от нача­лото му десет години по-рано. То става различно.

В българската колекция през 1969 са показани: Стефан Гацев с три картини: След работа, 1966, м.б., пл., 116 х 138 см, НХГ, София, Мадона, 1968, м.б., пл., 116 х 138 см, НХГ и Апокалипсис, 1969, м.б., пл., 132 х 128 см; Крум Дамянов с три скулптури: Портрет на Пи­касо, 1966, бронз, 35 х 30 х 35 см, Момиче (глава), 1965, камък, 35 х 38 х 25 см, Художествена галерия Бургас и Момиче (глава), 1968, дърво, 30 х 35 х 20 см и Виолета Гривишка с три гравюри на дърво от серията Бъл­гарски народни песни, 1967–1968. За репродуциране в общия каталог е избрана Глава на момиче, дърво с полихромия, от Крум Дамянов.

Нищо ново не е създадено специално за Младеж­кото биенале. Избират се показвани работи, жу­рирани и „проверени“ в предходни изложби. Една от гравюрите на В. Гривишка за Парижкото биенале през 1969 например е вече показана в София в излож­ба през 1967 по случай 50-годишнината от Октом­врийската революция. И това не е изключение, а по-скоро правило. За специализираната преса у нас този форум престава да бъде събитие – българ­ските работи са вече познати, а чуждестранните са затруднителни за коментиране.

* * *

През 1969 приключва един епизод от срещата на творбите на млади художници от България с ар­тистични практики на младите отвъд „желязната завеса“ (както и от други страни на „сациалисти­ческия лагер“, за които тук не стана дума). Някои от българските участия може да предизвикат и днес одобрение. Тяхна особеност е, че те държат връзка с модернизмите преди Втората световна война. Сякаш младите художници в България „си на­бавят“ опит на неизживян модернизъм. Дали млади­те български артисти са имали очаквания, че този опит ще се приеме много добре от външния поглед, не мога да гадая днес. Но работите им остават встрани от новите тенденции, изолирани от она­зи вълна на младежката креативна енергия, която има въздействие през следващите години.