В ролята на Нефритовия император от спектакъл в стил Пекинска опера (сн. Божидар Иванов – Яцек)

С учителя ми гранд мастър Нгуен Куанг Вин във Виетнам

  1. Какво не иска да даде източната култура на наша­та и запазва само за себе си?

Източната култура не дава лесен достъп до себе си. Тъй като традицията за тях е храм, то допуснати до неговия ол­тар могат да бъдат само онези, които уважават сюблим­ния свят на културата и са предано отдадени на нейните спартански изисквания. Така стои въпросът с техниките, текстовете, трактатите, бойните и медитативните уме­ния. Изтокът изисква не само инициация, посвещение, преклонение и уважение, но и смирение. Един от ки­тайските трактати съветва: „За да постигнеш съкровена­та същност в изкуството, трябва да опустошиш сърцето си“. Под „сърцето“ се разбира само и единствено „егото“. Да бъдеш ученик е велика мисия, по-велика от тази на учителя. Това значи да признаеш, че не знаеш; да зая­виш, че искаш да знаеш; да си готов да платиш цената за това познание. Традиционната култура на Изтока е дълбоко сакрална. Ако я мерим с аршина на светските ни навици, всички врати към нея ще бъдат затворени за нас. Завинаги.

  1. Какво е добре да приеме от нас източната култура?

Трудно ми е да дам рецепта за синтеза на двете култури. Диалогът Изток – Запад тече интензивно от няколко хилядолетия. Всеки приема това, което му е потреб­но и което не разрушава неговата ценностна система. Консервативният Изток не е така любвеобилен, както Западът. Модните течения първо трябва да бъдат про­верени от времето и чак тогава да се вземат предвид за евентуално използване. Бих дал следния пример: по­ставете в един съд калай и волфрам; калаят се топи при температура 232 градуса, това е Западът; волфрамът – над 3400, това е Изтокът. Как да направим сплав от тях до утре в ретортата на изкуството?

  1. На каква надморска височина се намира българският театър? Какви са болестите му и какво трябва да е неговото лечение?

Трудно ми е да поставя диагноза на българския театър по няколко причини. Първата е, че неговото финансира­не е твърде ограничено, в сравнение с други периоди от историята му. На второ място, онези, които го прак­тикуват не са особено удовлетворени от условията на работа, заплащането, оценката на труда и на приноса им. На трето място, защото театърът у нас е функция на цялостното културно равнище на хората. Там, където господства ниският вкус, там халтурата намира място и още повече уврежда творци и потребители. На чет­върто място бих отбелязал безспорните международ­ни успехи на български театрални педагози, актьори и режисьори, които станаха звезди, въпреки цялостното нерозово положение на родната ни култура. И на пето – какъв да бъде театърът на най-бедната страна в Евро­пейския съюз, който се опитва да се държи на повърх­ността, плувайки срещу течението? Ако имах рецепта за театър, отдавна бих я споделил с колегите си и взима­щите решения за сценичното изкуство, тъй като пове­чето от тях са мои стари познайници. Единственото, в което съм убеден и отстоявам, е, че културното лице на България, в частност лицето на театъра, зависи и от нас. Като рамка на интервюто, бих искал да цитирам една източна мъдрост, изречена от Махатма Ганди само пре­ди 80 години: „Бъди промяната, която искаш да видиш в света“.