Жалко е, странно е, страшно е бъл­гарски театрални професори днес да изпитват големи финансови труднос­ти. Разбира се, има причини. България като никога обедня. Все пак какви са размислите ви за България, за нещата днес?

Не защото съм изпитвал трудности, не защото съм бил обект на интриги, на доноси, не зато­ва, че в определен период не съм имал възмож­ност за изяви, аз все пак не се смятам за мъче­ник. Защото България в театрално отношение стигна до големи върхове. Това е безспорно.

Били сте обект на интриги, на завист, но все пак сте получили много – имате звания, признания.

Не съм доволен, защото през всичкото това време не съм имал условия за работа. Винаги съм се борил сам да създам тези условия, как­то съм се стремял условията да се създават не само за мене, а и за всички, които работим, за цялото семейство, наречено театър. Мъчил съм се да защитя всеки, който е попадал на стър­гата в даден период.

Трудно ли се ставаше народен артист? Какъв беше начинът?

И професор, и заслужил артист, и народен ар­тист – не беше лесно.

Трябваше ли непременно да си партиен член?

Как не! И аз съм бил партиен член, щом съм участвал в съпротивителното движение. За мен това участие е било нещо съкровено. Аз съм си давал главата. Бил съм подлаган на различни репресии – нито едного не съм пре­дал. За мен това е било капитална кариера. Бях от идеалистите.

А социализмът, това ли беше, за което вие на младини сте били готов да рис­кувате живота си?

Не, не! Хайде да не говорим, да не разтварям страниците, защото все пак аз не считам себе си за политик. Каквото и да е било участието ми – не се смятам за някакъв герой, независимо от твърдото ми държание в полицията. Нашият раз­говор, нашият диалог е все пак за изкуството.

Може би вие сте човек тип единак? Леон Даниел например е заявявал, че е много важно да имаш привърженици, да имаш много поддръжници.

Вижте, на клюкари не съм разчитал. Никога. Като реша да направя нещо – правя го. Както и Програмата Орфей, която създадох още 1991– 1992 година с цел възпитание на младите творци – режисьори и актьори. Аз съм имал среща с един велик педагог Жак Копо, който тогава беше главен режисьор на Комеди Франсес, като взех със себе си много добър преводач – това беше поетесата Весела Василева. Не, не се учудвайте, аз започнах първо като поет, бях член на литературните кръжоци „Звън“ и „Уче­нически подем“. Бях в много добри приятелски връзки с Александър Вутимски, който минава­ше за най-големия поет на нашето време, на нашето поколение, заедно с Весела Василева и Александър Геров. Тоест, вие сте права като казвате, че съм се реализирал като театрал и културен деец и т.н., но затова сигурно са ми помагали и връзките ми с другото поколение като например един Светослав Минков, Вла­димир Василев, Стефан Сърчаджиев. Та! За Копо. От Копо научих много неща. Той каза, че редица хора смятат, че авангардизмът се със­тои в това да оплюеш „Тартюф“, да го хвърлиш на боклука и да започнеш наново – уви, пак с аматьорство.

Има ли български авангард?

За мене има.

Кои са авангардистите на България?

Един от авангардните театри беше Опитният театър.

Какво беше авангардното на този театър?

Търсеше нови форми, без да зачерква постиг­натото. Младите хора сега смятат, че всичко, каквото правят, е новост, че е под знака на авангардизма и всичко им е стойностно. Не може всичко да е стойностно.

И все пак, проф. Стоянов, така като на­правите рекапитулация, добре ли из­живяхте живота си?

Можех много повече да дам като творец. И сега мога. Иска ми се да поставям в театрите. Ние спроф. Стоянова от дълги години сме лишени от възможността да правим постановки. Не­зависимо, че има наши ученици на отговор­ни места в театрите, ние не поставяме. Значи нещо друго спира, някой друг спира. Това са бившите участници в разработките, които сега още стоят на отговорни места. Искам да живея, да поставям, да бъда полезен и на българския театър, и на България. Това не е гол патриоти­зъм. Защото дедите ми са участници в борбата срещу турското робство. Един от прадядовци­те ми е бил член на комитета в Македония, съз­даден от Левски и Тодор Пеев. Тяхната кръв ме задължава да бъда верен най-напред на Оте­чеството си. И ако в последното десетилетие, че и повече, на нас с проф. Стоянова не ни се даде да направим нещо, което да стане завър­шек на живота ни, ами жалко е, много, мно­го жалко. Ние имаме право на това най-мал­кото, защото сме възпитали толкова елитни кадри. Повтарям го – елитни кадри. Защо на некадърните в държавния ВИТИЗ ще се дава възможност, а ние да не можем да осъществим своята замислена и разработена педагогиче­ска програма Орфей? Защо, ми кажете? Ис­кам да ми се дадат условия за работа, иначе това е прегрешение на обществото. Не ме грее това, че съм имал звания. Аз винаги съм каз­вал на студентите си: „Мили деца, кариера не се прави, а изкуство. Творчеството е трудно. То не е идилия, не е приказка, не е романтичен полет, а мъка. В трудностите се раждат цен­ностите. И затова ви е необходимо издръжли­вост и вярност на съвестта ви. На творческата и житейската съвест. Тя не е за печалби, тя не е за задкулисие, тя не е за комбинации, а за творчески умения.“ Никога не съм пречел на младите. Мене лъжливите слънца са ме безпо­коили. Винаги е имало лъжливи слънца, а пък в изкуството най-често, които стигат поняко­га до най-големи върхове. Те не са едно и две, за да започна сега да изброявам имена. Аз ще кажа едно име, но пък вие ще ми възразите, за­щото изкуството е субективно. Изкуството не идва с рекламата, и не с почитателите, защо­то почитателите днес са с теб, утре … Изпитал съм го това. След всяко падане и смъкване, те са се обръщали. Аз не им се сърдя. Един мой ученик преди време се опита да направи така, че да получа някаква награда, но не успя. Той беше много разстроен, преживя това тежко. Викам му: мили мой, не се разстройвай, аз съм свикнал. Но аз съм свикнал и на рухването на лъжливите слънца. Присъствал съм на тяхното рухване, без да има мое участие в събаряне­то. Знайте, ужасно е рухването. Това не е фа­тализъм, не е магия, а провидение. Той, дето се казва, черната сврака с двата крака. Кара, кара, кара, докато после сам се угроби. Ами така е. И все пак аз съм доволен от враговете си. Доволен съм, че срещу мен са заставали еди кои си, защото това ме е мобилизирало и ми е сочило – ето какъв не трябва да бъдеш. Аз не съм свикнал да капитулирам. И досега е така. Не се чувствам стар, щом около мен има толкова деца – мои ученици. Децата ми са до­стойни. Запомнете това!

Проф. Стоянов, пред прага сме на XXI век и новото хилядолетие. Какви са ва­шите размисли с целия си опит на чо­век, живял през XX век?

Размислите ми са следните. При положение, че ние с проф. Стоянова сме пълни с енергия, въпреки отсъствието ни от театъра, непрекъс­нато мислим за бъдещето на българския теа­тър, за съдбата на младите хора. Мислим също за годините, които си отиват и никой не може да ни ги върне. С нищо, с нищо! И да ти се да­ват звания… Званията при нас идваха късно, след много изпитания и при единия, и при дру­гия. Аз единствен от живите режисьори съм носител на едно най-високо звание – герой на труда. Сега всичко това отпада. Аз съм убе­ден, че бъдещето не може да не се интересува главно от стойността в изкуството. Да, бъде­щият век ще цени много повече стойностно­то: стойностния човек, твореца, стойностното произведение!

(Разговорът е публикуван с малки съкращения.)