– Иван Кондов игра Ленин без грим, трябваше да давам обяснения…

А защо в театралното съсловие е по-из­вестно тяхното уволнение, а не вашето?

Защото за мен нямаше кой да се разшуми. И защото аз смятам, че човек трябва да се бори срещу несправедливостта, а не да ходи да се моли. Не да се моли! Тогава от най-отговорно място беше наредено да бъда санкциониран.

Идеологически или естетически бяха причините за разбиването на театъра?

Идеологически.

Кои свои колеги режисьори цените най-високо?

Моите ученици режисьори. Преди малко ги из­броих. Някои мои колеги посочват за любими свои режисьори именно моите ученици!

В кои от вашите ученици се кълнете?

В никого не се кълна. Аз не мога да надникна в тяхната бъдеща съдба. Но аз ги обичам. Това е! Запомнете – най-уязвим, най-крехък е режи­сьорът. Срещу него могат да бъдат насочени стрелите не само на посредствеността, а и от страха на конкуренцията.

Вие с проф. Цветана Стоянова сте из­вестен тандем. С какво тя ви превъз­хожда? Всъщност тя ли е вашата голяма любов?

Ние никога не говорим кой кого превъзхожда. За мен тя не е само любов. С Цветана се за­познахме на бригадата на линията Перник – Волуяк, бях ръководител. При мене я доведе една моя стара приятелка още от детски го­дини. Срещнала я там, много я харесала като рецитаторка. Казала ù: ти се погубваш, моето момиче, аз ще те заведа при един мой близък човек. Като се запознахме видях, че Цветана е извънредно талантлива, интересна. По-възрас­тен съм от нея с близо три години. Подготвих я за кандидатстване. Не бях в приемната коми­сия. Някои тогава са имали възражения срещу приемането ù, защото имала трагична маска. Аз не виждах такова нещо. Това е отстрани­мо. Ето, както при кандидатстването на Ивай­ло Христов – викат той има дефект. Чакайте бе, хора, този дефект някога ще стане ефект, както и при Трендафилов, при Стаматов, Иван Димов – това вече става любима специфика на природата на актьора.

Случвало ли ви се е възхищението към някоя колежка да прерасне в любов?

Влюбвал съм се, но съм имал принцип – там, където работя с повече части от тялото да се вслушвам в преценката и да не потъвам. И друго. Дискретността, колкото и да се смята за демодирана, е важна. Сега се хвалят. Лягат по три пъти на ден – и мъже, и жени се хвалят. Убива се съкровеното. То може да бъде флирт, увлечение и на другия ден да видиш, че няма съответствие. Има по-трайни неща, при които човек пренебрегва недостатъците. Творческа­та дружба е нещо изключително силно. Твор­ческата дружба дори и при брака трябва да бъде основното. Ето това се е получило при нас с проф. Стоянова.

Вие не сте от хората с леки характери и може би това е естествено за среди като нашите. Освен категоричен талант, чо­век трябва да има и характер, за да на­прави добра кариера.

Считам, че кариера в изкуството не се прави и не може да се направи. Понякога има шанс. Има обаче и лош шанс, както се казва. Това е особено характерно за България. По много причини. Та като се почне от Орфей и Дионис и се премине през разните форми на театъра… Ами тука първенците са били… а след това като умре – плачове. А докато е жив… Често се пре­чи на твореца. Мога да кажа за самия себе си, че съм бил обект на разни задкулисни доноси, домогвания, компрометирания и т.н.

Успяхте ли да раздадете на хората бо­гатата си култура? Какво не ви дава покой?

На пръв поглед някой ще каже – ето една без­метежна творческа съдба. Всичко, каквото е пожелал, го е реализирал. Не е така. Аз имам бели полета във възможност за изява. Не ис­кам да ви занимавам с подробности, но тъкмо направя нещо и хоп – отсекат ти се клоните! Аз съм пасионарен. Знам, че ако сам не си по­могна по някакъв начин – не с кариеристични домогвания и не с доноси срещу другите – ни­кой няма да ми помогне. Боян Дановски беше писал на едно място в една своя статия – казва се там, че Сашо Стоянов е бележит наш режи­сьор и мастит педагог… Не ми дава покой сега, че съм имал толкова загубени години от това мятане от театър в театър, насам-натам, ту тук, ту там, направя нещо – хайде махнат те! Кога с гръм, кога без гръм, кога заради защитата на други, защото аз не защитавам персонал­но Леон Даниел или Вили Цанков, а принципа. Независимо дали съм в приятелски отношения или не, аз съм приемал тяхната свобода и като лична съдба, защото винаги съм бил за свобо­дата на твореца. За мене творецът не се създа­ва, а се ражда. На него може да му бъде под­помогнато да разпери криле – ето това ми се прави много често. Обичам да откривам мла­дия талант. Обичам да помагам. Някои колеги са ми казвали: много обича своите ученици професор Стоянов. Да, обичам ги.

Боледува или умира българският теа­тър? Или просто е в поредната си соци­ална криза?

Не може да умре. Той е съществувал дори то­гава, когато не се е наричал български. Ев­ропейският театър се е родил на нашата земя. Започва се от тайнството на траките в чест на Дионис и от Дионис и Орфей преминава през различните видове театър по време на Сред­новековието. След Освобождението е заемал много пъти положението на пръв на Балканите. Жалкото е, че той се намира на такъв „апен­дикс“ и не винаги хората знаят за съществу­ването на българския театър, за отделните творци. Защото друго е голямата страна и го­лемият център. Тука е създадено театралното изкуство. От тука се започва. И изследовате­ли от други театрални култури стигат до моите обобщения.

Какво ще оцелее от българския театър?

Талантливото. То може да се трансформира, да се самоконтролира, но не чиновникът е, който ще го коригира и ще му посочи рецепти.

С проф. Стоянова имате много ученици чужденци, следвали тук във ВИТИЗ – от Виетнам, от Кипър, от Нигерия, от Близ­кия Изток. Как се развиват те?

Има хора, които и сега казват, че педагогика­та не е изкуство. Тя е стопроцентово изкуство, защото как ще възпиташ младия човек и ще го пуснеш да лети, ако не го доведеш до истин­ската степен на изкуството. Ние с проф. Стоя­нова имаме двама нигерийци, които притежават собствен театър в Лондон. Докато съществува­ха условия, успявахме да следим тяхното раз­витие. Някога пътните съобщения не струваха така скъпо, сега е невъзможно. Тежко е социал­ното положение, уверявам ви, ужасно тежко е. Излишно е да навлизам в подробности.