еха Олга Кирчева, Караламбов, Йордан Матев, Иванка Димитрова… Но най-големият ми успех беше с „Крал Лир“! А на въпроса ви за провал – нямам провал. Ще ви кажа защо. Аз съм взимал български пиеси, при­мерно във Военния театър, в суров вид. Текстът се раждаше в театъра заедно с авторите. В Благоевград съм работил с Марий Ягодов. Беше пиеса за селското стопанство. Въз основа на голямата свобода, която ни беше дадена от автора, ние „пипахме“ наболелите теми по места. Постави я Генчо Марков – бивш режи­сьор в операта, защото бях ангажиран в София като секретар в САБ и със списание „Театър“ – аз съм от неговите основатели. Тогава бях назначен за дирек­тор и художествен ръководител на Благоевградския театър „Никола Вапцаров“. Та трябваше веднага да се започне тази пиеса на Марий Ягодов.

Работили сте върху пиесата, за да я направите по-интересна?

Проф. Сашо Стоянов пред НАТФИЗ „Кр. Сарафов”

Искам да си довърша. Моят приемник като директор на Благоевградския театър беше Владимир Давчев. Много добър администратор и най-важното – теа­трал. Той и други няколко души имаха задача – като пристигнат в някакво село да разузнаят…

Ухо?

Никакво ухо, а да разузнаят местните рецидиви, на които се реагираше без конюнктура. Приходите, кои­то авторът Марий Ягодов взе, бяха толкова добри, че той се хвалеше с тях. Казваше, че с Благоевградския театър си е купил апартамент.

Де да можеше и днес някой драматург да си купи апартамент с пиеса! А, проф. Стоянов, преувеличени или не са връзките ви с властни­ците по времето на тоталитаризма? Какъв беше механизмът им на влияние върху театъра?

Какво да ви кажа. Тук няма да говоря за личности. Властта е нещо сложно. Всяка власт! Властта не е еднотипна, тоест, хората правят властта. В една пар­тия, в едно движение до голяма степен отрицатели­те, рецидивните прояви зависят от личностните ка­чества на отделни функционери. В това съм се убедил стопроцентово. Постъпките също не са еднотипни. Някой с най-добри намерения е изваждал очи. Затова не мога да гоня гарес. Мен ме засяга повече, когато ударят другия. Мислите, че това е митологично пре­увеличение? Не! Познавахте ли се с Тодор Живков?

Познавам го от нелегално време. Аз съм от малкото инте­лектуалци, които са взели най-активно участие. Когато се срещнах с него и се запознахме, защото не го познавах, той каза, че е завеждал външните райони на софийския областен комитет. Той беше с някакъв псевдоним, както и аз имах псевдоним – Стойчо. Вижте, работил съм и в Оте­чествения фронт. Ако е имало намеса на властта в отрица­телен смисъл към изкуството, не аз съм този, който ще раз­дава присъди. Вижте, на мен непрекъснато ми се пречеше. На мен три пъти ми е отказвано да набирам режисура във ВИТИЗ, защото други колеги са завиждали на успехите на възпитаниците ми. А те са: Крикор Азарян, Николай Поля­ков, Красимир Спасов, Йордан Саръиванов, Бойко Богда­нов, Бина Харалампиева, Пламен Марков – това са все мои възпитаници, мои и на професор Стоянова.

Каква е истината около прочутото уволнение пре­ди години във Военния театър на Леон Даниел, на Наум Шопов?

Когато ги уволниха, аз се опитах да ги защитя.

Какъв бяхте във Военния театър?

Ами… мен ме изхвърлиха от Военния театър. Бях главен ре­жисьор, когато Леон Даниел реализира „Старата дама“ на Дюренмат с Леда Тасева и „Хамлет“ с Наум Шопов. Аз ги защитавах. Но как да успея да ги защитя, когато съм само ръководител на театъра?!

След тях уволниха и вас?

Разбира се, защото казаха, че отговарям за всичко. Обви­ниха ни и за „Човекът с пушка“, която поставихме заедно с Леон Даниел. За тълкуването, което направихме на Ленин