Защо не станахте актьор, а режисьор?

Бях актьор. Не ми е удобно, но все пак ще споделя, че тога­ва пресата писа за мен като най-ярко явление в Опитния те­атър. И досега моите връстнич­ки и връстници ме помнят. В Опитния театър играх главната роля в „Господин де Пурсоняк“ с постановчик Стефан Сърча­джиев. Беше решена като ко­медия балет, всъщност в стил комедия дел’арте. Сърчаджиев беше ръководител на театъра тогава. И Владимир Василев, който беше преподавател при нас по драматургичен анализ, и Тодор Павлов – те тогава спо­реха, но и двамата еднакво да­доха висока оценка на моите достижения, както също и Емил Коралов. Оценката беше много висока, аз се изненадах. Преди това имах определен интерес и към музиката. Учил съм пет шко­ли по цигулка. Когато дойде нов ученик цигулар, който свири по-добре от мен, казах не, ци­гулка не.

От предишни наши раз­говори знам за голямото значение, което отдавате на своите учители от съ­ветския, сега руски теа­тър. Бихте ли споделили по-конкретно?

На първо място слагам Юрий За­вадски. Той е режисьор и актьор – ученик на трима световни ре­жисьори: Станиславски, Мейе­рхолд, Вахтангов! Първо започ­ва при Вахтангов, където прави блестящи роли. От Юрий научих много неща! Много! Друг, с ко­гото съм имал контакти от педа­гозите, беше Николай Михайлович Горчаков. Също извън­редно интересен. Но най-много ми е дал Завадски.

Имахте ли самочувствие пред тези двама колоси?

Имах. Защото бях отишъл вече там с натрупани познания в Опитния театър. Никога не съм бил маниак на това, което правя. Напротив! Винаги съм считал, че трябва непрекъсна­то да се уча, да търся и да се раздавам. Но там е работата, че непрекъснато при разви­тието ми, въпреки всички условия, аз съм бил фо­кус и прицелна точка и на завист, и на какви ли не измислици.

Обръщахте ли им внимание?

Обръщах. Защото те бяха жестоки. Имах определе­ни антиподи. Аз не искам за всички да говоря, но да кажем, понеже това е известно, мой абсолютен антипод беше Филип Фи­липов. Особено след из­явите ми в Народния теа­тър, където започнах като готов режисьор.

За Филип Филипов се говори, че е та­лантлив човек, но е бил ревнив. Може би е усетил у вас заплаха?

Разбира се, но отноше­нието му не беше само плод на творческа рев­ност.

Проф. Стоянов, ес­тетическата при­рода на кой тип те­атър непрекъснато защитавахте?

Защитавах театъра, към кой­то не трябва да се пристъпва със снизхождение. Считам, че независимо от условията, независимо от трудности­те, от несгодите и всички останали недъзи, от които страда даден театър или да­дено изкуство, или дадени личности, театърът изисква най-висок мерник.

Нещо по-конкретно? Емоционален, психо­логически, реалисти­чен театър?

Понятието реалистичен те­атър не съществува. Защо? По начало от най-древните прояви, още от тайнства­та, още от мистериите, кои­то са повече или по-малко конкретно религиозен теа­тър, от орфическите обще­ства, съществували най- напред в Тракия, после в древна Гърция, истинският театър е бил реалистичен. Той се е основавал на въз­действието на действителността, която е обкръжавала творците било в стадии на така наречения свещен театър, било в свързването непо­средствено с живота и бита. Тече­нието „реализъм“ е характерно за определено време, в което някои средно талантливи хора станаха вождове на догматизма. Те мачкаха всяка друга проява, която се раз­личаваше. За мен истинското изку­ство се ражда или със свобода, или в борба за свобода. Това не е мое лично мнение. Още древните са го доказали. Но това е истината!

Кои актьори бяха най-добри проводници на вашите ре­жисьорски замисли? Как ус­пявахте да им внушите идеи­те си? Деспотичен режисьор ли сте или толерантен?

Взискателен режисьор съм. Добрите проводници на моите идеи са били винаги добрите актьори. В своето кратко пребиваване в Народния театър с четири постановки имах най-голямото щастие да работя с най-добрите актьори от състава. Да ги изброя: Владимир Трандафилов, Георги Стаматов, Петко Атанасов, Олга Кирчева, Зорка Йорданова, Марта Попова, Ирина Тасева, Андрей Чапразов. Не успях да работя с Апос­тол Карамитев – поисках да участва в „Крал Лир“– да бъде Едмънт, но Фили­пов каза: аз съм го разпределил в пие­сата на Лозан Стрелков, той е мой, до­като не пусна пиесата. И толкова. Към моя списък мога да добавя Никола Ба­лабанов, Асен Камбуров. За съжаление това поколение сега не се познава. За мене беше щастие работата с тях. Даже Николай Лилиев, който беше тогава драматург, ми казваше: драги госпо­дин Стоянов (ние с него си говорихме на „господин“, защото той считаше, че винаги трябва да има известна офици­алност, дистанция), та когато пожелах да поставя „Крал Лир“, той каза: аз ще работя и без пари. Имаше проблем със заплащането му, тъй като той беше пре­водач. Лилиев каза също: ще го напра­вя за вас, защото вие не се плашите от никого и не се оплаквате.

Кой е най-големият ви творче­ски успех? А провалът, за който не можете да си простите?

Успехите ми с актьорите от Народния театър не бяха малки. Постановки­те се играеха при пълни сборове. Това са „Обикновен човек“ от Л. Леонов, „Блудният син“ от Е. Ренет, където игра­