ТОР

Пази се от мечтите на лакея.
Мечтае той за свят без
господари, управляван от
влиятелни слуги.

(Иван Методиев, поет, 1946–2003)

Благодарение на един ве­лик преподавател във ВИТИЗ (сега НАТФИЗ) – проф. Александър Александров – влизах в киното през всяка една отворе­на врата от него. Той имаше спо­собността да разкаже всеки филм така, че задължително да отидеш и да го видиш. В началото на него­вите лекции наивно смятах, че е в зависимост т.нар. „френска вълна“ в киното, после го „подозирах“, че същото важи и за неореалистите в италианското кино, докато не разсея тези съмнения с великолеп­ните образци на руското кино. Тия дни преслушвах записите на Нино Рота – любимия композитор на Фе­лини – и открих мелодия, която ми напомняше за друг филм, съвсем не от Фелини – мелодията „влезе“ в главата ми и остана там няколко дни. Съвсем неочаквано и, преска­чайки от канал на канал, попаднах на „Мамини синчета“ (I Vitelloni), филм на Фели­ни от 1953, с участието на Алберто Сорди, Ле­ополдо Триести, Франко Фабрици и др. Филмът разказва историята на петима младежи, които са заедно от детството и живеят в един малък град край морето. Те самите се наричат „мами­ни синчета“ и искат да променят света, но не напускат този град, с нищо не се променят, не могат да се докажат в живота, защото живе­ят със семействата си и хич не им е до това… Нихилистичното им отношение към света е и в основата на този последен филм на Фелини в ерата на неорелизма на италианското кино. Филмът има и награда от кинофестивала във Венеция – „Сребърен лъв“ за режисура. Имената на героите във филма съвпадат с имената на артистите…

* * *

У нас имената на хората често не съвпадат с ролята им в живота. Вероятно заради това всеки човек има прякор. И с това е известен. Ро­дителите му дали име, ама никога не се обръщат към чедото си с пълното име – или му викат га­льовно някак си, или му съкращават името, или приемат другото, наложено от махалата, от улицата, от приятелите, или от някой случай­но преминаващ кръстник. И тук не става дума за псевдонимите на известните ни поети и пи­сатели или другите творци, а за съвсем обикно­вените хора. Впрочем отворете си телефони­те и вижте как сте записали Иван или Георги… Или имате само по един познат, който се казва Иван/Георги? Да не говорим, ако и фамилията му е същата…Нихилистите у нас нямат никакъв официа­лен статут. Нямат клуб (то пък кой ли има), творчески съюз, тайни завери, явни ресторан­ти, кой ги знае дали изобщо се събират някъде. Шопенхауер или Ницше, които те твърде често цитират, но без да си ги прочели, си остават само като фрази, уж случайно изтървани в ня­кое тв студио или в компанията на дама, която трябва да бъде впечатлена. Според меродавни мнения „светската етика е невъзможна“ – така казват те. Етиката ни учи какво е добро и зло. Това обаче не се отнася за политиците – за тях всичко, което ги облагодетелства, е добро, за злото няма нужда и да се произнасят – то прос­то е останалото. И тук не става дума за морал – това пък е забранена дума. Тя по принцип не струва и пукната пара…

Григор Нарек е живял отдавна – 951–1003, той е монах, философ мистик от манастира Нарекаванк (западна Армения, Х век). Известен по света с „Книгата на плача“ – според арме­нците това е най-доброто упование към Господ и книгата се счита за шедьовър на християн­ската духовна литература. Tя се съхранява във всеки един арменски дом и дори ù се приписват магически възможности. Алфред Шнитке дори написва музика по нея (1985).

Преди няколко дни с Елин Рахнев, и покрай кни­гите, говорихме за Шнитке, който преди промени­те не беше долюбван и не му обръщаха внимание, а когато дойде „бесната демокрация“ (по израза на един поет), вече не беше достатъчно „модерен“… Шнитке обаче не е арменец, за какво му е било да пише музика по арменско произведение? Един те­левизионен манипулатор, когато биваше ядосан, казваше „Вие българите!“, а когато му изнасяше, даваше други примери: „Те – арменците/евреите/ немците и т.н. – ще ви оправят!“. Подочух, че се­дял самотно на верандата си край София и пре­прочитал Яворов. Сигурно „Арменци“. Творбата е написана точно преди 120 години.

Да се върнем в месеца Юли обаче – според ис­торията този месец е кръстен на Юлий Цезар. Старото славянско име на месеца бил чръвенъ (червен). Червен значело червей. Събирали тези червеи и от тях добивали червена боя. С нея про­дължават да ни заливат и в днешно време. Поня­кога се лее под формата на думи, друг път оцве­тяват с нея „сивия поток“, боядисват се сгради, превозни средства и – кой знае защо – сърца. Ама нарисувани.

Червеите понякога служат за стръв.

Кобалтът е химичен елемент. В Саксо­ния има богати на сребро руди. Някои от тях заблуждавали, че са сребърни и от тях, въпреки нагряването, не се доби­вало сребро. Тази руда била кръстена „коболд“ заради отделянето на отро­вен газ при леенето ù. Коболд е име­то на древногермански дух, джудже, зелено на цвят, ниско, прегърбено и с дълги уши. През 1735 един немски физик успял да отдели от така­ва руда неизвестен метал, който кръстил точно така – кобалт. Съ­единенията на кобалта оцветя­ват стъклото в син цвят.

Бобовите култури се нужда­ят от тор, в който трябва да има много кобалт, за да могат да се развиват добре. Нашенци – а това е всеизвестен факт – са преживя­вали столетия с боб. Той от своя страна предизвиква чести смуще­ния в чревната система и ни кара да свиваме онези бузи…

Е, вече се досещате как тоз дух Коболд се е „настанил“ из нашите земи…

Август пък бил наречен на Ок­тавиан Август. Първият римски император. Изобщо тия от Рим­ската империя прекаляват. То има ли нещо, което да не е наречено на тях. Наречено. У нас кръщават. И в това е разликата. Христос бил кръстен от Йоан, когато станал на 30. Кръщенето е тайнство. И там има разлика. Католиците смя­тат, че това е така и така тряб­ва да бъде, докато парвославната църква смята, че кръщенето става истинско, когато кръстеният го осъзнае. И в двата случая се счита, че кръщенето е пътят, по който се изчиства „първородният грях“.

Защо у нас все още няма пре­именуване на някой и друг месец. Императори колкото щеш. И улици „кръстени“ само с номера – бол! А трябва да имат имена. Трябва ли?

„Септември“ е парче на велики­те Earth, Wind and Fire. Толкоз!

Да не се сърдят „старчетата от БАН“, но в АРТизанин изписвам(е) имената на месеците с главна бук­ва. Нали няма да питате защо?