Лакос се разжужал като кошер. Убиха Светицата! Убиха Светицата! Мангасът бяга накъдето му видят очите, хванали го чак подир месец в Ханя. Междувременно се оказва, че светицата била продала бащината си къща и дарила цялата сума на сиропиталището. Народът събрал пари за погребение ù, но поповете не щат и да чуят. Само ще ни усмърди гробището, тая мръсница! Тия до последно се надявали, че тя ще се покае и ще дари имота си на църквата, но ударили на камък. И къде точно са я заровили, вече никой не помни. Май някъде към Кносос, там англичаните били изкопали много дупки, дето и без това не служели за нищо.

И тогава значи се заговорило, че Светицата може и да си е тръгнала от този свят, но миризмата ù – не. След убийството, курвите се пръснали по другите бардаци и къщата запустяла. Никой не се навивал да живее в нея, щото отвътре продължавало да излиза онова ухание, поне така твърдят мест­ните, а всички помнели до какво може да доведе това. От време на време разни откачени влизали през нощта да се драпат. През войната, когато немците окупират Крит, в къщата били разквартирувани три войничета. И вонята пак се появила. Онези пощръклели, изпонаебали се взаимно, яа-яа-яа, някакъв мръсник ги обадил на гестапото и ги разстрелват под стените, там дето сега е гробът Казандзакис, за битово разложение и обида на арийската раса.

А после, какво? Какво ли не! Едната война свършила, почнала нова – гражданска. После дошли хипи­тата. После – полковниците. После – Европейският съюз. И сега тая криза… Лека-полека забравили за Светицата. Може вонята ù да се е измирисала? А може и още да дебне някъде по ъглите на запусте­лите къщи и буренясалите дворове. Стаена сред сенките и паяжините, сред утайката от спомени и надежди, като тежък облак, готов да разпръсне отрова и при най-лекото раздвижване на въздуха. В Лакос продължават да се случват чудни неща, за които липсва разумно обяснение. Обръщат се сърца. Обръщат се съдби. Мислил си, че знаеш кой си, а излиза, че си познавал друг. Бил си отнякъде, станал си отникъде. Искал си това, искал си онова, а разбираш, че не ти трябва нищо. Теглило те е към върха, сега те тегли към дъното. Драпал си, трупал си цял живот, па махнеш с ръка и седнеш на брега да слушаш вълните. Дружал си със силните, сега си приятел с чайките. Имал си много дрехи, сега си гол. Изпуснал си всички полети. Морето отмива следите от стъпките ти.

Критска магия е това. Трудно хваща, но дълго държи.